Агресията ни залива отвсякъде

АГРЕСИЯТА ни залива безпощадно и отвсякъде. Имам усещането като че ли се намираме в едно блато, в което вървим напред, защото очакваме да усетим под краката си твърдо островче земя, но водата се качва все по-нагоре и по-нагоре и кажи-речи вече е достигнала до устата ни…

[ad id=“225664″]

Има я по пътищата, има я в политиката, има я в училищата, има я в болниците, има я и в най-затънтените села, изобщо – навсякъде. Много често чувам хората около мен да се питат откъде и защо толкова много агресия има в ежедневието ни. Със сигурност този анализ няма да изчерпи всички причини. Все пак трябва да се опитваме да установим причините за заболяването, пък дано да се намерят разумни и решителни хора, които да имат желание да започнат лечението.

[ad id=“263680″]

В комунистическа България агресията беше право на така наречените партийци – като се започне от най-ниските нива и се стигне до върховете в София. Те освен правото да бъдат ментори на всички и за всичко, имаха и привилегии като се започне от ежедневните блага, правото да се возят на черни държавни „Волги“, да се движат по забранени улици, да пазаруват в „Кореком“ или в т.н.специални магазини, които бяха почти недостъпни за обикновения човек и така нататък. Това обособяване на партийната каста влечеше българите да влизат в БКП, за да бъдат с по-различен битов и обществен статут. Веднъж попаднал в тази каста и ако е достатъчно амбициозен един човек, той се сдобиваше със самочувствието, че е по-различен. А оттам до агресивното поведение дистанцията беше много малка. Все пак не можем да отречем, че онова отминало време беше създало някои механизми за контрол и въздействие върху самозабравили се партийни вождове, разбира се най-вече на средно и ниско ниво в йерархията.

[ad id=“237001″]

Но дойде 1989 година.

Партийните привилегии престанаха да съществуват. И докато ходехме по митингите и се опиянявахме от усещането за свобода, БКП беше решила друго. То беше нещо по бай тошовски и по селски просто и хитро – да се превърне политическата власт в икономическа. Дали е имало куфарчета с пари, дали е имало закупуване на държавна собственост за стотинки, дали е имало режисура при създаването на уродливата ни банкова система (резултатите от което и досега усещат всички обикновени хора), не е толкова важно. По-важното е, че някак изведнъж икономическите лостове се озоваха в ръцете на бившите членове на БКП от всички нива на партийната йерархия или на техните деца и приближени. Само че бяха необходими лица, които да бъдат на мушката на общественото внимание без това особено много да ги притеснява, които да имат мускули и да могат да защищават предоставеното им имущество. Така се появиха героите на ъндърграунда, които дотогава бяха познати само във физкултурните зали. Те започнаха да раздават юмручно право и куршуми при неподчинение или конкуренция. Обикновеният човечец, който беше свикнал да се примирява с диктата и агресията на партийните апаратчици, някак много бързо възприе новите господари. Свикна да не възразява, когато в ресторант компания на нискочели момчета започва да тероризира останалите посетители. Свикна да възразява слабо и не дълго време, когато е работил за фирма, собственост на мутри по морето и не си е получил уговорените пари.

[ad id=“238430″]

Така постепенно мутрите се настаниха в общественото ни пространство с тяхната музика, която нарекохме чалга, с нахалното си поведение навсякъде, където можеха да го демонстрират, с лъскавите автомобили, които се движат като правило с ескорт, с отвратителни татуировки, които минават за изкуство и т.н. Обикновените гамени изведнъж изместиха интелектуалците, които си мислеха, че ще създават новите правила в държавата ни. Но не би…

Така че мутрите с пари, които увеличаваха къде с нормален бизнес, къде с изнудване и рекет, започнаха да режисират обществения ни живот. Най-лошото е, че започнахме да възприемаме това като нещо нормално, още повече … ако не ни засяга директно.

В това време нормалните хора, с нормален интелект се отдръпнаха от активния обществен живот. Спомнете си първите депутати след 1989 година, колкото и недобри да са били Народните събрания тогава. Имаше личности, които бяха символи в обществения живот. А сега погледнете днешния Парламент. Колко са такива? Да не говорим за такива народни представители, които вече се сдобиха с присъда за хулиганство! Обикновеният разумен гражданин реши, че няма смисъл да води битки с това все по-просташко статукво, а да се запрята ръкавите кесията и да изпраща децата си в проспериращите страни по света.

[ad id=“236993″]

Какви са предпоставките за увеличаващата се престъпност в ежедневието ни и за засилващата се непрекъснато агресивност. Без претенции за изчерпателност бихме могли да ги систематизираме по следния начин:

  • Липса на бързо и ефективно съдебни производство. През годините на демократичните промени дебилите с ниски чела много бързо осъзнаха, че усложненото съдебно производство работи в тяхна полза. Има нарушители на законите, които са с десетки висящи дела. Така се създава манталитет за недосегаемост.
  • Поради липсата на ефективно юридическо правосъдие юмручното право става все по-ефективно при разрешаване на битови спорове.
  • Създава се много ефективна медийна популярност чрез показване на „подвизите“ на биячите от различни житейски ситуации. Спомнете си колко пъти (може би стотици) беше показана заснетата сцена с побоя на околовръстния път на София. Независимо от развоя на съдебните процедури в този случай, всяко една гаменче започва да мечтае за подобна слава, защото то няма други качества, заради които да бъде забелязано.
  • В България през изминалите 26 години имаше момент, в който започна да се заражда така наречената средна класа. Това е много важно за държавата, защото представителите на средното битово ниво не искат безредици и престъпност в ежедневието и изискват от държавата да създава порядък. От друга страна такива хора по правило не се замесват в нарушаване на законите. За съжаление този процес не се разви, а се появиха лумпени, мечтаещи за бързо забогатяване и гладни хора, които се борят просто за оцеляването си.
  • Липсата на добре работеща икономика и бързото влизане в гръцка спирала на държавата ни направи живота на много хора непредвидим. Разбира се, тези с по-ниска квалификация са най-силно заплашени от безработица. Така един човек с едри мускули и малко мозъчно съдържание намира отдушник в юмруците и слугуването на „бизнесмени“ с екзотични прякори. А като запаше и един пищов на кръста си, агресивността му става още по-силна.
  • В България се самосъздаде един елит. В тези кръгове се борят да влязат хора в различни умствени и финансови възможности. В клубовете като Ротари, Зонта, Лайънс освен стойностни хора, членуват и такива с болни амбиции, а малки възможности. Като прибавите към това и хората, които се стремят към властта без да имат нужния умствен капацитет, не е чудно колко много хора се стремят да бъдат част от този елит. Ниското ниво на сериозна част от политиците дава самочувствие на хора с ниска култура, но популистко говорене да се стремят да бъдат за „бащи на нацията“ и да имат самочувствието на последна инстанция. Такива хора и техните последователи определено са източник на перманентна агресия, защото един пост не е достатъчно само да се достигне, а и да се защищава.
  • Колкото и да е чудно, но факт е, че намаляващият брой на четящите хора има връзка с агресията. Четящият човек обикновено съпреживява и осмисля сюжета на едно художествено произведение, което представлява мисловна дейност. Нечетящият човек в най-общия случай няма потребност от мислене. На него му е нужна смляна информация под форма на кратки интернет новини, на криминални филми с насилие и пищови и клипове с полуголи хубавици. Това е субкултурата, която, за съжаление, става масова. Тя създава самочувствието, че всеки човек независимо от ума, знанията и уменията му може да бъде част от това, което вижда на екрана, най-често благодарение на юмруците си. А по-добра почва за агресията от това измамно самочувствие няма.
  • В България отдавна са нарушени критериите за ценности в обществените отношения. За база се взема доста често колко голяма е заплатата, която получава един човек. Това може да предизвика агресивността на един бабаит баща, който влиза в час, за да удари шамар на учителката, защото направила забележка на детето му. Липсата на преценка от страна на един малограмотен човек за приноса му в медицинското осигуряване го прави агресивен, когато не му се окаже незабавна помощ ако се наложи такава. В това отношение имам някаква лична представа за йерархията в съседна Турция. Колкото и да сме критични към турците, но те работят много повече от нас. Само че там има едно спазване на създадената йерархия и съответното уважение. Със сигурност и там има ежедневна битова агресия, но все пак има едно спазване на уважение към по-учения и по-умен човек.
  • Липсата на системни действия на държавата по отношение на образованието на циганското малцинство има пряко отношение към агресивността му. През 1991 година Германия създаде в Стара Загора, Плевен и Пазарджик центрове за квалификация основно на циганското население, за да се предотврати вълната от имигранти без образование към централна Европа. Това определено имаше смисъл, но не беше доразвито и в други градове и в днешно време тези центрове все още съществуват, но със съвсем друга изкривена насоченост. Никой не може да каже колко европейски пари са потънали в джобовете на знайни и незнайни цигански вождове и тартори вместо да бъдат насочени към образователни и квалификационни програми. Много хора виждат проблема, но не виждат правилните и системни решения. Така се появиха и екзотичните предложения за възкресяване на строителни войски. А като правило гладното циганско семейство е агресивно.

[ad id=“236999″]

  • Независимо от обществените промени през последните 26 години една значителна част от населението запази мисленето си от соца, когато всички бяха равни (макар и условно) и държавата беше задължена да се грижи за здравето, образованието, културата изобщо за всичко и за всички. В днешните условия на бързо обедняване и достигане до нивото на пълна сиромашия носталгията по това време е нещо напълно нормално. И когато няма шанс да се получават блага и услуги, за които нищо не е дадено, агресията идва някак от самосебе си.
  • За съжаление, голяма роля за увеличаващата се агресивност има и църквата. Историята сочи как във времена на кризи, църквата е била най-близо до хората и техните проблеми. Вярата в Бог е нещо много важно! Безбожникът няма задръжки и е готов за всякаква низост и престъпление. Толкова малко са свещениците, които в днешно време са като апостоли и застават до хората със словото си. За мен е чест да познавам свещеници като отец Йордан Карагеоргиев и отец Стефан Чалъмов, чиито проповеди и беседи са върнали от престъпния свят толкова много хора. За съжаление, нашата православна църква някак си се затвори в себе си и остави лошотията и злото да се увеличават.

Със сигурност биха могли да се изредят още предпоставки за наличието на агресия в бита ни и в обществения живот. Това е едно туморно образувание, което няма как да се лекува само с аспирин. Лекарите поставят най-първо диагноза на заболяването и след това предлагат терапия. Сигурен съм, че темата за агресията ще бъде все повече във фокуса на общественото внимание. Но за съжаление, терапията изисква първо да се разбере, че имаме сериозен проблем и второ, трябва цялото общество да застане срещу агресията. За това обаче би трябвало да има едно много умно и активно гражданско общество. А май сме много, много далеч от това. Затова сигурно още много пъти ще виждаме бесни физиономии, юмруци с татуировки, пребити баби за стотина лева и така нататък. Много ми е мъчно да правя такива констатации, но това е положението.

Арх.Веселин Беров


image0 (9K)