Арбанаси – нищо не се губи, ако е запазен споменът

Всеки, който се чувства българин, трябва поне веднъж да отседне в Арбанаси. Селото е притегателен център за туристи не само заради чистия въздух, уникалната гледка и механите с руйно вино, а и заради петте църкви и два манастира, които пазят българския дух и вяра. Престоят в Арбанаси не само отморява, но и вдъхва гордост от историческото минало на нашия народ, от умението му да строи красиво, от майсторството на архитекти и иконописци. Селото може да се използва и като изходен пункт за посещение на намиращата се в близост средновековна столица Велико Търново.

Историята на Арбанаси е богата, а имената на арбанасчани са записани в героичния летопис. Но това, което е останало до нас и поразява със своята красота, умение, вкус, което най-ярко отразява епохата, са запазените 144 къщи с богата вътрешна украса, 5 църкви и 2 манастира. В арбанашки манастир през 1794 г. за монах е подстриган народният будител Св. Софроний Врачански, по-късно владика на Врачанска епархия. В Арбанаси той пише известното житие на грешния Софроний.

Летописът на Арбанаси започва с най-ранния писмен документ – ферманът на Сюлейман Великолепни от 1538 г., с който подарява земите на сегашните селища Арбанаси, Лясковец, Горна и Долна Оряховица на великия везир Рустем паша, зет на султана. В поменатия ферман четирите селища са под общото название Арнабуд кариелари.

Едни приемат, че Арбанаси е заселено от български боляри, дошли със селяните си от най-западните краища, след бляскавата победа на Иван Асен II при Клокотница на 9 март 1230 г., когато той завзема и Арбанашката земя. През Средновековието българите са наричали Арбанаси Арбанашка земя.

Георги Раковски съобщава, че Иван Асен II, след като се оженил за дъщерята на пленения кир Тодор Комнин, заради нея преселил няколко гръцки фамилии в Арбанаси.

През 1859 г. учителят в Търново А. П. Границки прави превод на Търновското ръководство, издадено от Хамамджиев в Цариград. В него пише: „Към изток, половин час от Търново, се намира с. Арбанаси (Загорие). . . гдето са живели през старо време българските боляри и големци с 2000 жители. . .“
По-богат документален материал е останал от 17 век и 18 век. Той показва, че Арбанаси достига своя икономически разцвет през втората половина на 17 век и до края на 18 век. Тогава селото имало над 1000 къщи, а населението му се състояло от най-видни търговски фамилии. Основният поминък на населението бил джелепчийството и суватчийството. Развити били и занаятите, свързани с тях, както и медникарството и златарството. Тук отглеждали и много буби. Четирите ръчни долапа произвеждали коприна, която изнасяли в Цариград и Италия. Лозарството е също характерно за този край. Най-добрите лозя се намирали около Балъковата чешма, Орелчето, Камъка, Чуката.

Арбанашките търговци джелепи са известни и търсени в цялата обширна империя. Мнозина от тях продавали дори в Багдад, Индия и Персия. Продавали месо, лой, кожа и др., а на връщане докарвали коприна, кадифе, подправки, билки и др., които продавали не само в магазините си в Арбанаси, но и в Търново, Горна Оряховица, Попово и др.

В края на 18 век в резултат на кърджалийските нападения през 1792, 1798 и 1810 г. селото е ограбвано и опожарявано, а епидемиите от чума и холера довършват това, което е пощадено от разбойниците и огъня. Най-богатите търговци се изселват във Влашко и Русия. След 1810 г. започва ново заселване от българи, които слизат от Еленския и Тревненския балкан. Но до някогашния блясък и икономически възход не се достига.