Бистра Тангърова Джонсън за смъртта на баща си – именития старозагорец арх. Йордан Тангъров

На 21 март 2016 г се навършва 1 годинa от смъртта на именития старозагорец ст.н.с. арх. Йордан Славов Тангъров, роден на 31.12.1928 г. – починал на 21.03.2015 г.

Неговата дъщеря, Бистра Тангърова Джонсън, ни разказа колко ѝ е трудно да преодолее неговата загуба. Бистра Тангърова Джонсън, писател и преводач, живее и твори в Париж.
ЕДНА ГОДИНА БЕЗ БАЩА МИ…
Близо 12 месеца се изминаха, а празнотата в мен расте ли расте и се превръща в бездна, в космическа черна дупка, която всмуква всичко наоколо. А казват, че уж лекувало времето.
Да си кажа честно, аз така и не можах да го оплача както трябва моя баща. Първо трябваше да преодолея шока – този катаклизъм, който разтърси до основи моя малък свят.
На погребението ми се струваше, че в ковчега лежи една восъчна фигура, а не моят баща. Напразно се оглеждах, очаквах го да се появи всеки един момент отнякъде, забързан, като да го е довял пролетния вятър, подобно на Мери Попинз от детската книжка, и да каже: „Привет, ето ме и мен!“
Духът му трябва да е бил наоколо, под сводовете на старата църква, където толкова пъти е присъствал на погребения и помени на близки и приятели. Този път бе неговият ред.
Колкото и да се опитва човек да се подготви за загубата на родител, колкото и да си казва, че такъв е естественият ход на нещата, когато моментът настъпи, сърцето като че онемява от мъка.
Веднъж първоначалният шок поуталожен, започва болезненото осъзнаване. Всеки си има свой индивидуален механизъм да се справя, кой повече, кой по-малко успешно.
С времето скръбта би трябвало да се смекчи, да се свикне с мисълта за претърпяната загуба, дотогава докогато спомените, от които не можем да избягаме, не ни причиняват вече тази остра болка, а само ни изпълват с меланхолия, а понякога предизвикват и усмивка, като се сетим за щастливи, отминали моменти.
Обaче при мене с месеците болката като че се изостря. Баща ми обичаше живота и живя пълноценно, но толкова неща остави недовършени! Да беше поне успял да изнесе в Съюза на архитектите лекцията на тема „Водата и архитектурата“, която беше запланувал; да беше успял да завърши семестъра в Университета – да провери курсовите работи на студентите си и да ги изпита!
Само че в живота не става така. Когато на някого му дойде времето – край! Това е нещо, което не трябва да се забравя през време на нашето кратко пребиваване на тоя свят.
Ето защо не мога да си разреша да се отдавам на самосъжаление. Казвам си, че някъде там, в отвъдното, баща ми, както винаги пълен с ентусиазъм, все още бди над мен и сякаш го чувам да ми казва „Кураж, моето момиче!“

С благодарност към Димка Кабаиванова, която изпрати разказа на Бистра Тангърова Джонсън в редакцията на ЗАРАТА!