Ботьо Буков: МЕЧЕШКА УСЛУГА

Знае ли някой какво е това „Мечешка услуга”? Аз зная.
Мечо е мой съученик от селата. Добро момче, само дето не си пада много по учението. Географията, историята, физиката, химията, родният език, изобщо всичко, що е четмо и писмо, сякаш беше създадено от някакъв зъл гений – за да го мъчи! Ала в образователния пъкъл тогава „немаше лабаво”. Между казаните с клокочещ катран се разгаряше пъкленско социалистическо съревнование, а над най-врящия от тях висеше табелка: „математика”. Нали дяволът си няма работа? Мечо също си няма работа, затова иска да стане милиционер, за което обаче му трябва завършено средно образование. А пък изпитите по онова време не се даваха или купуваха, а се изкарваха.

[ad id=“225664″]
„Тъй и тъй, приятелю – примоли ми се той – виж как можеш да ми помогнеш за тая пуста математика. Ще ти бъда вечно благодарен!”
Разчувства се милозливата ми душа, реших да отърва Мечо от математическия му кошмар и да му дам зелена улица в живота. По време на поредния му поправителен изпит използвах изпитаната схема: задачите ми бяха подхвърлени направо от мъчилището на третия етаж, където вече няколко часа се пържеше, вареше и печеше едновременно Мечо.
Завъртях педалите на 50-годишната си MIFA и ето ме пред вратата на сънения математически гений Минко, който докато се прозяваше на прага, опря лист на стената и за една минута реши и трите задачи. После спринтирах по обратната скоростна отсечка чак до тоалетната на училището и затъкнах листчето с решените задачи зад чугуненото казанче. Така мечешката услуга беше осъществена. Независимо че съвестта ми бе опърлена от огъня на преизподнята, бях горд, че успях да извадя Мечо от казана с катран!
Макар че тогава петилетките се изнизваха в съкратени срокове, дяволът все повече се отегчаваше и скучаеше и затова един ден той пожела да си поиграе с мене. Не щеш ли, Мечо цъфва на портала на Радио Стара Загора в качеството си на милиционер-портиер. „Другари, моля, показвайте личните си документи!”
На никой от досегашните милиционери през поредните двадесет години не му беше хрумвало да иска такова чудо от щатните журналисти. Ами сега?
„О, Мечо, честита ти нова работа! Да си жив и здрав! – приветствам го аз.
А той: „Покажете, другарю, личната си карта, иначе не мога да ви пусна в Радиото!”
„Ама, Мечо – пелтеча аз. – Я ме виж хубаво! Не ме ли познаваш?”
„Има заповед, другарю, всички при влизане да си показват личните документи! Без документ не може!”

[ad id=“263680″]
В този миг се препънах на отговора му и цамбурнах с главата надолу направо в оня същия адски социалистически казан с врящ катран. Изглежда че откак помогнах на Мечо да изпълзи оттам, казанът не само скучаеше, но и се пенеше, и хич не щеше да бълбука напразно. Както и да е. Преживях и оцелях…
Не беше минал и месец след разкаянието ми за сторената мечешка услуга, срещах класния ни ръководител Пенчо Бенев, когото без изобщо да попитам, се наведе и ми пошепна съзаклятнически на ухо: „А пък да знаеш, Ботьо, Мечо от нашия клас взел, че станал милиционер. Как не можа това момче да си намери някоя човешка и почтена работа, ами милиционер ще ми става!”