Ботьо Буков: Словото

Преди много, много години, когато главата ми бе залесена с растителност, буйна като заблудите ми, взех че публикувах във вестник „Стършел” едно невинно като мен самия стихотворение на тема дефицит – в смисъл, че всичко, което тогава се появеше в магазините, моментално се разграбваше, а това естествено се отнасяше и за маслините. Една римувана закачка на начеващ писател…
Но секретар по идеологията от майтап разбира ли?
„Засрами се – придърпа ме той – това, дето си го публикувал, не подобава на наш човек! Ерозираш съзнанието на трудещите се! Наливаш вода в мелницата на капитализма! Внимавай какви ги вършиш! Ще те държа изкъсо!”
Не се усъмних в искреността му нито за миг, тъй като отзад под сакото му ми се плезеше дулото на един железен аргумент.
Години наред съм се питал какво общо може да има просветата и културата с красноречиво препасания кобур. И чак когато темето на рокендрола ми побеля проумях, че това не бе никакъв цинизъм. В ония години тежестта на словото беше изравнена с тая на оловото!
Казах оловото, а не златото! Златото беше за тарикатите, а такива като мене се търгуваха единствено срещу сивия метал.
Но, да си призная: въпреки това не съм считал, че живея съвсем лошо. Помня, че с един от тогавашните ми хонорари за написване на сценарий „Загорска есен” успях да си купя цял телевизор, който през годините постепенно сподели съдбата на българското слово: запелтечи, излиня и се превърна в сянка от младостта. Дълго време като редактор и водещ в Радио Стара Загора се правех на кръгъл глупак и в отплата получавах бонус за послушанието си, който понякога възлизаше на повече от тогавашната ми месечна заплата.
Е, минало-заминало… 1989-та изпепели идилията ми. В петък надвечер в писателското кафене „Пегас” цигареният дим фатално застина, като изписа на тавана онова, което даже и наум не смеехме да прочетем: „Живков паднал!” И точно тогава, май че за пръв път в живота, придобих храброст и реалистично словесно откровение и възкликнах: „Оттук нататък дупе да ни е яко!”
Имало дупе да пати!
Колабиралият от възторг демократичен печат тутакси изправи народа пред абсурдна дилема и попита освободения вече българин кое за него представлява по-висша ценност – гарантираният му дотогава комат хлебец и бучица сиренце или правото му да врещи по митинги и да разказва политически вицове, без да бъде безплатно откарван на хаджилък до Белене.
Народът по традиция си мълчеше с отворена уста и с охота лапаше политическите мухи, докато новите дяволи приватизираха родината и си изградиха своя рай. На нас, будалите които не избягахме в чужбина, ни завещаха българския земен ад на невежеството и нищетата, на тъпани и бомбички по стадионите, дрога, кючек, устати депутатки, фалшиви цицки на миски и репортерки, вестникарски секс на екс, монолози на вагината. Държавата ни беше задигната отново. Оловото на словото ни бе откраднато от ромите и захвърлено в казаните на лукавия за скрап. Остана ни само празният кобур.
„Свободното слово”, освободило се от себе си, се влюби в масмедиите, във властта и в далаверата. Националният дух се сноши с простотията и слободията, и в резултат се пръкна злощастието.
Има ли чуждица в родния език, която да не е влязла в речника ни през дупката на селския нужник?
На другите езици „депутат” означава уважаван избраник на народа, който ходи на работа с велосипед и кове справедливи закони, а нашенският смисъл на словото е „лъжец, некадърник и прочие”. Думата „бизнесмен” придоби на местна почва за синоним „недосегаем престъпник” а „демокрация” се схваща от народа като „сполетяло го национално бедствие”. Искате ли да продължите списъка на синонимите и вие?
Днес всеки от нас е в правото си да пише и да говори каквото си иска, да крещи и врещи, да застрелва душманите си със сапунените мехурчета на изкуфялото ни слово…
И тъкмо за това сме все още живи. Нали вече дума дупка не прави!