Аз и ти. Докато се обичаме

Новите български двойки все по-малко се съобразяват с дефинициите за семейство и сами определят правилата си.

„Като хора с по един развод зад себе си разбирахме, че не можем да гарантираме трайност на връзката си с това, че се женим.“

„Ако искаме да сме заедно, ще бъдем заедно, докато това ни носи удоволствие и спокойствие…“

„Няма по-силна връзка от това да имаме дете заедно. То винаги ще ни свързва, не подписът.“

За да разчетем промените, настъпили във физиономията на българското семейство през последните десет години, събрахме няколко двойки, които да разкажат историите си. Андрей и Даниела отглеждат бебе заедно, но отхвърлят идеята за брак като излишно усложнение. Стела и Павел са щастливо женени, въпреки че носят белезите от неуспешен първи брак. Деница и Десислав сглобяват сватбата си на шега, като ироничен жест към кухите традиции. И изграждат брака си със същия почерк.

Питахме всички какво мотивира избора им, кое ги определя като семейство и защо са заедно. Те бяха честни. Не чухме нищо за „Голямата любов“. И не беше важна формата, под която съжителстват един с друг, а съдържанието, с което запълват връзката си.

Статистиката е категорична, че българското семейство претърпява сериозна трансформация. Начинът, по който се разгръща жизненият път на двойките сега, е много по-различен от този, който са следвали техните родители. В черно-белите дни на соца е бил популярен моделът ранна брачност – ранна раждаемост, а отклонения от нормата са били рядко срещани. Днес е шарено – една част от хората отлагат родителството, избират да съжителстват с партньор и отглеждат децата си в безбрачни семейни съюзи, семейните съюзи, които формират са по-нестабилни и т.н. Данните от преброяването на населението показват, че през последните десет години се увеличава два пъти делът на двойките, които живеят заедно без брак – от 4% през 2001г. до 8% през 2011 г. От всички съжителства без подпис 70% са във възрастовата група 16 – 39 години. Появата на безбрачните съжителства доближава България до модела на западноевропейските страни – Франция, Германия, Холандия, скандинавските страни. Законодателството обаче се развива по-бавно и Семейният кодекс все още не легитимира различните форми на съюзи.

Според Елица Димитрова, социолог в Института за изследване на населението и човека към БАН, съвместното съжителство придобива смисъла на „пробен брак“, тоест фаза, в която партньорите се опознават, адаптират се един към друг и се подготвят за следващата стъпка – родителство и брак. Въпреки че някои изследователи го наричат „алтернатива на брака“, Димитрова смята, че в България случаят все още не е такъв, защото голяма част от тези съжителства се трансформират в бракове. Освен това данните ясно показват, че бракът все още е най-често срещаният тип семеен съюз и остава по-предпочитана форма. „Според данните от последното преброяване с нарастването на възрастта относителните дялове на лицата, които са в брак, също нарастват. Може би това е ефект от зрелостта – хората търсят по-стабилна връзка. Появата на детето за част от хората е сериозен „аргумент“ в полза на брака,“ обяснява Елица Димитрова.

Налице е обаче тенденция за отлагането на браковете и тя се наблюдава от началото на 90-те години. За това говори бързото нарастване на средната възраст за сключване на първи брак, която през 1990 г. при жените е била 21.4 години, а през 2010 г. е вече 26.9 години. Обяснението е както в стремежа за по-добро образование и професионално израстване, така и в желанието първо да се опознае партньорът, преди да се вземе решение дали връзката може да се развие в семейство.

Психолозите виждат и други причини за отлагането на брака – страхът от обвързаност, от несвобода, от твърде голяма отговорност. Чрез съжителството без брак партньорите сякаш си оставят възможност за изход от връзката. „Исках да имам възможност да си тръгна.“ Елена е откровена защо е противник на брака. Счита го за „излишно заробване“. Андрей пък го възприема като усложнение и формалност. Неговото убеждение е, че хората трябва да са заедно, докато това им носи удоволствие, спокойствие или каквото е това, което ги мотивира. И двамата обаче са преминали към следваща стъпка с партньорите си и си поделят отговорността за отглеждането на деца.

„Страхът е – ако съм в брак, съм зависим и длъжен. А илюзията – че ако не сключа брак, ще ме обичат повече и няма да правя нищо за дълга семейство“, коментира психологът и психотерапевт Милена Манова и казва, че обикновено тези хора разглеждат живота като една неопределена и безкрайна перспектива. И го живеят като Чехови герои – в очакване да се появи по-добрият живот, по-добрият партньор.

Кажи да…

Отлагането на брака има своите корени  и в обезсмислянето му като институция, в изпразването му от съдържание. Той отдавна е изгубил социалните си и икономически функции отпреди модерността и не е необходим на индивида нито за да се легитимира пред обществото, нито като инструмент за социален успех. В последното мащабно изследване на европейските ценности през 2008 г. един от въпросите, който социолозите задават на респондентите, е „доколко смятате, че бракът е отживяла институция“. И ако в началото на 90-те години около 90% от хората отхвърлят това твърдение, през 2008 г. 70% не са съгласни с него.  „Това означава, че има намаление в дела на хората, които подкрепят брака като институция“, тълкува Елица Димитрова от Института за изследване на населението и човека към БАН.

Изхабяването на брака, превръщането на традиционните семейни ценности в набор от клишета се регистрира като проблем дори от двойките, които са избрали тази форма на съюз. За Стела и Павел фразата „семейни ценности“ губи съдържанието си веднага щом се наруши интимността на взаимоотношенията между двама души. Звучи им като безкраен рекламен блок – фалшива. По същия начин бракът има смисъл за тях само ако е интимен акт. Така много техни познати и приятели всъщност не знаят, че те са семейство пред закона, защото сватбата им не е била публично достояние. „По неизвестни причини българското extended family („родАта“) възприема сключването на брак като разрешително за брутална намеса в отношенията на двойката – всеки започва да излъчва идеите си за това „как се правят нещата, като си семеен“, споделят какво ги дразни Стела и Павел. И признават, че като че ли съжителството без брак осигурява на двойките тази необходима дистанция от „близките“.

Деница и Десислав имат около 10-годишна история заедно, преди да станат официално семейство, и по думите им тяхната връзка никога не се е развивала според очакванията на роднина и приятели. В този смисъл решението им да се оженят е изненада за всички около тях, а начинът, по който решават да го направят, е по линията на отричането на стереотипа и статуквото. Традиционните сватби, форматирани от сватбената индустрия и попкултурата – от булчинската рокля до хвърлянето на букета –  за тях са ритуал, който демонстрира тъкмо изпразнената от съдържание институция на брака и никой всъщност не знае защо участва в тях. „Като че ли повечето хора избират брака по инерция. И живеят живота на другите. При нас това беше избор чак след като видяхме всички останали варианти“, казва Десислав. Деница го допълва: „Чрез сватбата си ние си изобретихме личен празник, с който почетохме ценните за нас неща. Искахме да отбележим сами за себе си, че сме заедно и след десет години и всякакви ситуации, през които сме преминали.“ И в брака си те се опитват да не се съобразяват с мейнстрийма, да си създават собствени правила. Десислав избира и нетрадиционна метафора, за да опише връзката им: „Като в американския футбол – като те спънат, подаваш топката към следващия. Така можете да преминете всички препятствия заедно.“

Източник:diana.bg