Доц. Дарина Григорова: Памет на жертва или памет на победител?

Да почиташ паметта на невинно избитите е свят дълг, да си спомняш е нещо естествено, като да дишаш. Да отричаш обаче спомена на друг по политически (и още по-зле – по иделогически причини) е предумишлен опит за асфикция на историята.

Денят в памет на жертвите на комунизма от тишината на молитва за душите на загиналите, която да накара нацията ни да се замисли за делата си, се изроди в идеологизиране на Народния съд като “комунистически бич”, забравяйки, че той е част от денацификацията в Европа, която е сътрудничала с Хитлер, независимо по какви причини, и е допускала безмълвно националсоциалистическата расистка ценностна система на норманския ариец срещу унтерменша (евреи, славяни, цигани, хомосексуалисти, комунисти и накрая всички, които се съпротивляват).

[ad id=“263680″]

Допускането на невинни жертви от Народния съд, нямащи нищо общо с фашизма и нацизма, е заради личната мъст, завист, политически амбиции и какво ли още не, което се случва и веднага след Освобождението на България.

Тогава поборниците започват да отмъщават на истинските последователи на Ботев и Левски (спомнете си великия филм на Николай Хайтов за капитан Петко войвода) заради власт и заграбване на бивши турски имоти, докато съдбата на хъшовете е на “Немили-недраги”, Македонски “мете с лявата ръка канцеларията… тоя Лев на Стара планина… малодушно трепери пред гласа на грубия писар”.

[ad id=“225664″]

Наследниците на поборниците са активните борци срещу фашизма и капитализма, които също нарастват аритметично след 9 септември 1944 г. и започват да разчистват сметки наред с реалните български нацисти и с всеки, когото възприемат като лична конкуренция – и пак за власт и привилегиите, произтичащи от нея, идеология е само легитимация.

Паметта на съвременното ни общество е разцепена от 1944 г. на “антикомунистическа” срещу “антифашистка”, и двата лагера последните два дни не спряха да си припомнят само своите жертви срещу забравата на чуждите, а и в двата случая става дума за българи. На антикомунистите трябва само да се припомни Гео Милев, а на антифашистите – Св. Неделя. Това болезнено разделение на нацията ни не е от вчера, но придобива патологични и необратими форми. Издига се в националистичен култ ген. Луков, легионер, осъзнат балкански ариец, срещу спомена за Ястребинчетата.

И в двата случая паметта е на жертвата, на моята срещу твоята, между които е стената от иделогически уродлив ум, умъртвил сетивата на нацията като при необявена, но хронична гражданска война.

Пак при Вазов, пак в “Немили-недраги”, има едно фантастично точно определение за Левски като “създаващ бъдещето”. Не може да създадеш бъдеще с памет на жертвата, това е позицията на уязвения, който се ориентира/дезориентира чрез “врага”. Можем обаче да “създадем бъдеще” с паметта на победителя. Имаме ген. Данаил Николаев, героят от Съединението, нашето българско дело. Имаме и наш безсмъртен полк – паметта за всички български опълченци от Освободителната руско-турска война (1877–1778), на войниците от Сръбско-българската война (1885), защото това е война, защитаваща отечеството, не плячкосваща чужди територии, оттук сакралният й смисъл.

Памет на жертва или памет на победител? Не е късно за изберем, но трябва помирение от дълбината на душата, общ молитвен спомен за душите на всички българи, загинали от българи. Твърде се ускори ходът на времето, за да го губим в самоизяждане, вместо да се изправим с победите си, общите, с които да “създадем бъдеще” – общо.

Източник: гласове.ком