Eдин старозагорец(Петър Желязков) в Оман – ПЪТУВАНЕ

 

Пътуване като всяко друго. С проверките му на скенера, предупрежденията да не се носят остриета и прочие мерки за сигурност. Всъщност дори пиличката за нокти май беше забранена, но слава богу, подобен аксесоар нямам навик да нося, така че в този смисъл бях изряден. И какво бе учудването ми, когато сервираха храната. Приборите бяха истински железни вилици и лъжици, а ножът беше добре подострен, така че биха му завидели в някои от нашите заведения, които вечно се оплакват,  че нямат клиенти „щото хората нямат пари”, ама че с тъпия нож не можеш да си отрежеш пържолата – за това не се сещат. Но темата за нашите ресторанти е друга тема, а нашата е за пътуването с Катарските авиолинии. Не се въздържах и попитах капитана на самолета, който лично мина от седалка на седалка да поздрави всичките 180 пътници на борда, защо бяха тези пусти мерки за сигурност, като сервират железни ножове и вилици? Той ми отговори къде на шега, къде на истина, че няма случаи на тероризъм с ислямски авиокомпании… По-нататък нещата се развиха по-най традиционен начин: Престой от два-три часа на летището в Доха, колкото да го разгледам и да видя, че по-нищо не отстъпва на летище Хийтроу или Ню Йорк-Ню Арк, освен че е малко по-голямо и малко по-чисто. Същото стълпотворение на хора от различни раси и народи разбиращи се на един език – английски. Тук можеш да го чуеш с индийски, китайски или арабски акцент, говори се някакъв международен  английски с опростени правила, че да се чуди човек защо се явявах на матура в 11-ти клас, след като същите правила сега повече ми пречеха отколкото помагаха да бъда разбран. При пристигането ми в Мускат- столицата на Оман, трябваше да си платя визата(плаща се при влизане в страната) и предвидливо си бях купил някой и друг долар. Пет[highlight][/highlight] банкноти от по 20 долара. Но не ми ги взеха. Стари били. Според мен си бяха съвсем наред  щом в моята страна, моята банка ми ги продава, но нищо. Ще се опитам да ги пробутам по безмитните магазини, като се връщам-и без това трябва да купя някое шише уиски на колегите. Пътуването ми завърши след 200 км в  Сохар – град колкото Стара Загора по брой жители и почти пет пъти по-голям по площ.  Докара ме един индиец срещу сумата от 15 долара, след половинчасово пазарене на летището. Началната цена, която той предложи беше 100 долара.

Живка Кехайова

Нямам девиз, имам собствена философия.