Енина – съжителство между древна история и технократи (част 2)

Понякога живеем на няколко километра от места, заредени с толкова много култура, история и красота, а не знаем нищо за тях. В тази втора част за село Енина можете да прочетете за уникална стара църква, за съхранени древни книги, както и преплитане на историята с митове и легенди.

Църквата „Св. Параскева“ се намира в самия северен край на село Енина, Казанлъшко, в подножието на Стара планина.

До наши дни не са достигнали точни сведения кога първоначално е била изградена църквата. За това черпим информация от преданията и легендите и от някои косвени доказателства.
Най-разпространеното предание обяснява, че църквата е била построена през XIII в., когато са били пренасяни мощите на Св. Параскева от родното ѝ място – с. Епиват (на Мраморно море) за Търново. Това станало по време на царуването на цар Иван Асен II (1218- 1241 г.), по-точно след битката при Клокотница (9 март 1230 г.), когато българският владетел, постигнал военна и политическа хегемония на Балканите, изискал мощите от Латинската империя. През юли 1231 г. тържественото шествие минало по историческия път Цариград – Одрин – Колена – Енина – Габрово – Търново, и където пренощували мощите, впоследствие издигали църква на името ма Св. Параскева. Такава църква била издигната и в Енина.

Енина – съжителство между древна история и технократи (част 1)

Според друго предание, когато била строена тази църква, на избраното място за строеж имало гора и всички материали, необходими за изграждането на храма, били приготвяни именно от тази гора.

Косвено доказателство за старинността на църквата „Св. Параскева“ са намерените в нея стари богослужебни книги, най-старата от които е т. нар. Енински апостол от XI в. Възможно е и ръкописите да са били пренесени тук от намиралите се през средновековието в близката околност манастири – „Св. Троица“ и „Св. Никола“.
За съществуването на църква в Енина през късното средновековие (XVII в.) узнаваме от един турски документ от 1691 г., чрез който се разрешава жителите на село Кечи дереси (Енина) да си поправят църквата. Във фермана не е упоменато името на църквата, но е твърде вероятно да става въпрос за „Св. Параскева“.

Енина – съжителство между древна история и технократи (част 3)

Знае се, че средновековната църква е изгорена до основи около 1804 г., когато е било едно от трите опустошения на селото от кърджалиите. В днешния си вид църквата е изградена върху основите на старата вероятно малко преди 1814 г. За това се съди по надписа на една икона на Св. Богородица, рисувана от Симеон Зограф от Трявна през 1814 г.
Градежът и архитектурата на възстановената църква е типичен за храмовете строени през османското робство. Вижда се, че църквата е строена на бързо, без да ѝ се дава външен вид, така че отвън по нищо да не се разбира, че това е християнски храм. Преданието обяснява, че когато са строили църквата, на близката височина „Кръстът“ бил поставен наблюдател, който при идването на турци, да дава знак на работниците да се скрият в гората.
През 1927 година тогавашните официални власти обявяват църквата „Св. Параскева в с. Енина за националнозначима културна и историческа старина.
През 1960 година по инициатива на Градския исторически музей “ Искра “ – Казанлък и на Института за опазване паметниците на културата храмът е подложен на основен ремонт и реставрация като археологически паметник.

За последно храмът е ремонтиран (изцяло) през 2002 г. със спонсорството на сем. Гущерови.

Архитектура и изобразително изкуство:

В архитектурно отношение църквата „Св. Параскева“ представлява малка, еднокорабна и едноапсидна постройка, с притвор от запад. Външните ѝ размери са: дължина 25 м, широчина 8 метра и височина в наоса 2,50 м. На южната стена има една конха, полукръгла отвътре и правоъгълна отвън. Градежът на стените е от ломени камъни споени с хоросан, използвани са и дървени сантрачи (греди). Цялата църква е полувкопана в земята, покрита е с двускатен покрив с керемиди. Входът е от южната страна на притвора, наоасът се осветява от четири малки прозорчета (60 х 60 см).
Не се знае дали първоначалната средновековна църква е била украсена със стенописи, но след възстановяването ѝ през 1814 г. тя не е била зографисана.
Днешният иконостас е копие на олтарната преграда, която била направена след последното опожаряване на храма по време на Руско-турската война (1877-78 г.). Днес в наоса на църквата се съхранява апостолски фриз с икони, който е принадлежал към най-стария иконостас, от средновековната църква, вероятната му датировка е XVIII в. Три от иконите: „Св. Богородица с малкия Иисус”, „Иисус Христос” и „Св. Георги”, са рисувани през 1814 г. от Симеон Зограф от Трявна. Днес те не са в храма, съхраняват се в Художествената галерия в Казанлък.

Книжнина:
Енина е старо духовно средище, в което векове наред се създава книжнина. Известният възрожденски деец от същото село архимандрит Онуфрий Хилендарски споменава в своята автобиография, че в началото на ХIХ век в енинските църкви се съхраняват и ползват старинни книги. През 40-те – 60-те години на същия век в Енина идват последователно Г.С. Раковски, Др. Цанков и П.Р.Славейков, за да търсят старинна книжнина.
През различни периоди от време в малката енинска църква „Св. Параскева” са открити няколко изключителни ценни ръкописни книги, писани на старобългарски, а това са: Енинският апостол (XI в.), Енинският стихирар (XIV в.) и две четириевангелията от XVI в., едното от българска, а другото от сръбска редакция.

Енинският апостол е открит случайно през 1960 г. от строителни работници, които ремонтирали църквата „Св. Параскева”, обявена за археологически паметник. Майсторите предали силно повредения ръкопис, от който не е запазен нито един цялостен лист, на местна учителка, която пък от своя страна го занесла в Института за български език при БАН. Впоследствие уникалният писмен паметник е реставриран. Той съдържа 39 пергаментни листа от изборен апостол с месецослов, литургични песни и указания за някои черковни служби. Съхранява се във фонда на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ (под № 1144) и е най-старият български ръкопис – оригинал, който се съхранява в България.
Датиран от началото на XI век, Енинският апостол е единственият старобългарски кирилски паметник, с изключение на Рилските глаголически листове, намерен в България.
Книгата е и най-старият запазен препис на Апостола в цялата славянска писменост. За първи път е бил превеждан от първоучителите Св. Св. Кирил и Методий, като е преписван и разпространяван от първите им ученици, дошли в България.
Енинският апостол е класически старобългарски паметник, който илюстрира бързото навлизане на кирилската писменост във всички краища на българските земи. Това е книга, изписана за провинциална църква, не за дворцова библиотека, но притежаваща всички белези на старобългарските ръкописи от IX-X век. Важна палеографска особеност са глаголическите букви на няколко места в текста. Същевременно в езика му се наблюдават и някои съвременни на преписването особености, което води до извода, че преписът е изготвен в Източна България. Книгата е изписана с кирилица, с тъй нареченото древно „висящо” писмо – буквите не са изписани върху редовете, а сякаш са закачени за тях.
Някои особености в украсата на ръкописа от своя страна свидетелстват за ранното възникване на т. нар. „народна тератология“ – специфичен художествен стил, който се развива в България през XII и XIII век.
Този безценен паметник от българската културна съкровищница, като част от световното писмено наследство, е включен в регистъра на програмата на ЮНЕСКО „Паметта на света“.

Енинският стихирар е среднобългарски кирилски писмен паметник от XIV в. Намерен е през 1842 г. в църквата „Св. Параскева”, а днес се съхранява в Националния археологически музей в София под № 99. Съдържа 224 пергаментни листа.
Езикът на ръкописа е характерен за среднобългарските паметници, като някои фонетични явления свидетелстват за влияние на източнобългарския народен говор.
Енинският стихирар е особено интересен като тип богослужебен сборник с химнографско съдържание. Той е единственият достигнал до нас пълен български средновековен паметник с название стихирар – специализиран певчески сборник. Някои литургически указания в текста го свързват с Търновската книжовна школа. В него не са включени произведения от български автори, но е поместена службата за Св. Параскева (Петка Търновска), преведена в Търново, вероятно през 1234 г.