(IF) Предизвикателства и решения за дигиталната трансформация във висшите училища

доц. д-р Иван Куюмджиев – директор на Център за изследване и прилагане на нови информационни и комуникационни технологии в Икономически университет – Варна

През последните години често очертавани цели пред висшето образование са модернизиране на изследователския сектор, подобряване ефективността на управление, подобряване възможностите за изследвания и иновации, образование за всеки един студент, развитие на смесеното обучение. Естествено Министерството на образованието (МОН) предприема серия от мерки за фиксиране на тези цели пред университетите, но е очевидно, че в поне четири от петте  посочени направления отговорът на въпроса „Как?“ съдържа думата „дигитализация“.

Може да приемем, че отговорности по постигане на тези цели има на няколко нива – държава, град/община, университет. До голяма степен остават неясни въпросите „Кой трябва да е източникът на инициатива?“ и „Кой да определи стъпките за постигане на целите?“. На пръв поглед вариантите са два – спазва се йерархията на държавния апарат и се провежда принудителна дигитализация или се разчита на инициативност на университетите и се използва потенциалът им като инкубатор на таланти и иновации.

Принудителната масова дигитализация във висшето образование е начинание с неясен край. Наред с общите черти всеки университет има собствен правилник и изключително специфични особености при работа, които не са характерни за никой от другите университети. При тези обстоятелства всеки опит за създаване на единна централизирана система, която да обхване както общите, така и частните случаи, е силно дискусионен. Ако приемем, че всички бизнес процеси във всички университети са детайлно проучени, то разработка на софтуерно решение би отнела години на голям екип, а внедряването и обучението са напълно непредсказуеми. След преминаване на този период обаче, университетите биха разполагали със софтуерно решение, което отразява бизнес процесите отпреди няколко години. Колко ли обаче тези процеси ще бъдат изменени в силно динамична среда с множество заинтересовани страни – университети, бизнес, студенти, държавата в лицето на (НАОА и МОН) и т.н.?

Алтернативата на описания подход е до голяма степен описание на случващото се в момента – университетите използват собствен ресурс за развитие и нивото им на дигитализация зависи предимно от него. Този модел може да бъде условно наречен „от университета към държавата“ и се изразява в използване на ресурси на висшите училища и възможности, осигурявани от община и държава. Изключително важно е обаче да се прецизира, че под ресурси и възможности в никакъв случай не трябва да се разбира единствено и само „директно финансиране“. Вместо това акцентът трябва да бъде поставен върху:

–         Софтуерни специалисти – университетите трябва да разполагат с добре подготвени и гъвкави екипи, които да могат да се адаптират към променящите се изисквания;

–           Хардуерно осигуряване – наличието на изчислителна мощност, често е неизбежна необходимост при по-амбициозните проекти;

–          Идентифициране на дигитализацията като приоритетна – тук е нужна прозорливост не само от страна на ръководството на университетите, но и на всички участници в процеса;

–         Възможности за развитие, предоставяни от държава и общини – готовност за извършване на нормативни промени, съвместни проекти, желание за осигуряване на свързаност на софтуерните системи.

В това се състоят и двете основни предизвикателства – овладяване на човешкия фактор чрез инвестиции и политика на системно и съвестно въвеждане на данни от техните създатели/източници в информационни системи, както и добро хардуерно осигуряване.

Опитът на Икономически университет – Варна при справяне с предизвикателствата, породени от човешкия фактор, при дигиталната трансформация е измерим чрез внедрените софтуерни решения. Всяко е насочено към различни бизнес процеси и участници, но между тях е реализирана връзка, която позволява добавяне на нови софтуерни продукти. Как това се усеща от участниците в процесите? Кандидат-студентите имат възможност за отдалечена регистрация за изпит, провеждане на самия изпит, получаване на резултат от него и класирането в реално време. След успешен прием студентите могат да използват специализирано приложение, за да получат онлайн достъп до персонализирано съдържание – учебно разписание, предстоящи изпити, оценки от преминали изпити, да подадат молба за явяване на неположен изпит, да положат самия изпит и др. Преподавателите отдалечено създават изпити както за конкретна група/поток, така и за конкретен студент. Могат да проведат и контролират изпита, а впоследствие да отразят оценката в информационната система на университета, за което студентът получава автоматично известие.

За да се отговори бързо и точно на вътрешни нужди или запитвания от НАОА, преподавателите въвеждат в софтуерните системи новите си публикации и откритите цитати, както и други дейности, нужни за справки. В резултат на взаимодействието на системите ръководството и администрацията могат да получат справки за състоянието на посочените процеси в реално време и да предприемат необходимите мерки. Разработената системата за документооборот позволява взетите решения да бъдат разпространени, а работата по тях – проследена онлайн.

Като изключим нуждата от софтуерни решения и специализиран хардуер за изследователска дейност, университетите се изправиха пред повишени изисквания към наличния хардуерен ресурс във връзка с провеждане на онлайн видео занятия и поддържане на платформи за дистанционно обучение. Към момента в България едва ли има университет, който може да задели хардуерен ресурс за провеждане на видео занятия в реално време на всичките си студенти едновременно. По тази причина се използват услуги като Google Meet, Zoom, MS Teams и др. Ако обаче се направи анализ на цените на предлаганите услуги, ще стане ясно, че въпреки първоначалното им понижаване за образователните институции, последва повишаване на цените и/или намаляване на възможностите, така че да насочат потребителите към използване на платени версии. Цените се определят индивидуално и зависят от фактори като брой на потребители. Това означава, че ако обстановката се усложни отново през есента, то университетите ще бъдат изправени пред неочаквани разходи – по-ниски за малките висши училища и значително по-високи за големите.

Платформите за онлайн обучение не са нов елемент в работата на университетите, напротив – те са част от дистанционното обучение през последните повече от десет години. Разликата обаче се състои в това, че вече в тях трябва да работят не само част, а всички студенти и преподаватели. Това води до лавинообразно повишаване на изискванията към хардуера при увеличаване на броя на студентите, курсовете и времето, в което се използва платформата.

За разрешаване на горните предизвикателства е нужно университетите да изберат правилната комбинация от действия – осигуряване на необходимия хардуер за поемане на част от натоварването, използване на облачни услуги от трети страни, използване на възможности за прилагане на услугите за видео занятия на приемливи цени.

Университетите могат да обединяват усилия за разработване на сходни софтуерни решения, но биха могли да изградят и по-силни връзки, създавайки междууниверситетски хардуерни проекти, които да се конкурират на световния пазар. Освен това те не могат и не трябва да чакат решения от държавата и общината, а трябва да са проактивната страна в тези отношения. В много случаи решенията на проблемите не са сложни технологично, а по-скоро организационно. Ето защо подобряването на връзките с общината и държавата и нанасянето на корекции в нормативната база (например за валидността на електронни документи във висшето образование) биха довели до осезаеми промени за всички участници в процесите.

 

Икономически университет – Варна

Източник: http://www.bta.bg/