Игрите, на които играехме като деца

Особено много се вдъхновявам от гледката на играещите навън деца. Не зная дали има нещо по-ободряващо от това да видиш тайфи, които тичат наляво-надясно, крещят радостно и измислят купища щуротии, които правят.

[ad id=“263680″]

С времето някои от игрите поизчезнаха. Особено онези, през 70-те и 80-те и дори 90-те години на миналия век, които се играеха на открито и изискваха много въображение, в повечето случаи и майсторлък. Естествено има и такива, които са непреходни и се играят, откакто свят светува. Да си ги припомним.

ЛАГЕРНИ КОЛИЧКИ. Най-общо казано това са летните заместители на шейните. Количките се правеха от няколко дъски и лагери, купени в магазините за авточасти. Избираше се добре асфалтирана улица с наклон и се започваше спускането. Колко много кожа оставаше по асфалта… Но беше забавно.

ШМАЙЗЕР (наричана още в някои части на България бум, ура или кър) е друга много любима игра, която беше малко грубичка. Играта се играе върху разчертан върху асфалт или плочки чертеж. В нея участват два отбора с неопределен, но равен брой играчи, разположени в поле №1 и поле №2. Целта е някой от отбора да успее да излезе през коридора извън чертежа, да влезе в противниковия коридор и да настъпи с крак триъгълника в ъгъла на противниковото поле, извиквайки шмайзер (съответно бум, ура или кър).

[ad id=“225664″]

Докато минава по коридорите играчът няма право да стъпва върху линия или извън чертежа, защото така изгаря, тоест излиза от играта. Играчите от противниковия отбор – от тяхното поле или вече излезли извън чертежа – могат да го дърпат или блъскат, за да настъпи линия или излезе извън чертежа. Когато играчът се намира в незатворения кръг, наречен бомба, никой не може да го дърпа или блъска. Двете бомби могат да се ползват от играчи и от двата отбора. Излезлите извън чертежа играчи, от противниковите отбори, не могат да се блъскат.

 

Когато още пейнтболът не беше измислен, ние си имахме ФУНИЙКИ. Играта беше предимно за момчета, но се случваше да играят и момичета. Имахме арсенали от импровизирани пушки с най-различни „патрондаши”. Общо взето се играе като играчите се разделят на два отбора и си устройват мини война.

РЪБЧЕ. Това е супер готината игра, в която могат да се покажат умения за точност и сила. Децата се разделят на два отбора и заемат срещуположните тротоари.Играе се с топка, но да е от по-големите. Улицата, ако е по-широка от 4-5 м.,играе се на един тротоар, но такива улици са оживени и не стават за игра.

Топката се хвърля от единия тротоар към ръба на бордюра на отсрещния. Ако топката се удари в ръбчето тя се връща и отбора получава 20 точки, ако се удари в бодюра и платното, без предварително да се е ударила в платното-10 т. В двата случая топката се връща, след като се удари. Всички други случаи са фал и другият отбор продължава. Играе се на точки по споразумение до колко.

СТРАЖАРИ И АПАШИ – гоненица, но с по-сложни правила, със стратегия и хитрости. От всички деца се избира едно дете, което да брои до 10. Другите оставят произволен предмет. След това преброилият до 10 оглежда оставените предмети и решава кои да са апаши, а кои – стражари. Едно от децата трябва да предостави предмета си на детето, което е броило.

Стражарите броят до десет, а апашите се крият. След това апашите биват търсени и като ги намерят се гонят. Когато ги хванат казват: “Стражарска марка бум печат, от днеска ставаш мой събрат”. И така той става стражар. Когато ги хванат, започват да ги измъчват, гъделичкайки ги. Апашите пък си измислят истинска и фалшива парола. Те трябва да кажат на стражарите истинската парола, когато се налага.

ДАМА, ОХЛЮВ, ДЪРЖАВИ – различни игри, които се чертаят с тебешир и се подскача на един крак. Тук равновесието е важно умение, защото не трябва да падаш и не трябва да стъпваш по очертанията на играта.

НАРОДНА ТОПКА– една игра, която често играехме и в часовете по физическо възпитание. Два отбора в две полета, разделени с черта, се обстрелват с топка. Който бъде ударен от топката, без да я хване, изгаря.

СЛЯПА БАБА – Един от играчите, определен първоначално обикновено чрез броилка, става Сляпа баба – завързват му се очите и останалите започват да обикалят около него и да го дразнят с викове, докато той се опитва да хване някой от тях и да го задържи. В по-простия вариант на играта в този момент тя свършва и започва наново, като заловеният става новата Сляпа баба. В по-усложнения вариант Сляпата баба трябва да познае по дрехите и по физиката заловения играч и ако сгреши, продължава да бъде Сляпа баба и в следващата игра.

КРАЛЬО – ПОРТАЛЬО: Две деца се избират с броилка и тайно от другите се уговарят кое какво ще бъде “ябълка” или “круша”, “принцеса” или “магьосник”, “цвете” или “фея”…. Хващат се за ръце нагоре, образувайки портата. Другите деца се нареждат в колонка и минават през портата пеейки песничката:

“Кральо – портальо

отвори порти, та да мине

царя, царя – господаря

лъжичка – паничка

тенджера, капак

по-хлу-пак”.

На последните думи вратата се затваря и в нея попада едно дете. То трябва да избере едно от двете деца на портата като му се кажат ключовите думи без то да знае кое дете какъв псевдоним има. В края на играта, когато всички участници са минали през портата и са избрали една от предложените им думи, се подреждат в две колони – една срещу друга, заловени през кръста. Първите от всяка група се хващат за ръце и чрез теглене се определя коя “войска” е по-силна.

КРИЕНИЦА. Тя има страшно много имена и когато сме се събирали по селата лятото и идваха деца от всички краища на страната носиха по някое наименование. Викахме й криенка, кришка-мишка, мижитарка, миженка, жмичка, жуменка и т.н. Правилата все пак си бяха едни и същи.

Играе се от неопределен брой играчи, които се броят един друг с някоя броенка*** и последният играч, когото броенката посочи, жуми (мижи), т.е. скрива очите си с ръце и се захлупва на пейка, дърво, камък или друго предварително избрано място за жумене. Жуменето продължава определено време като играчът брои бавно до определено число или казва на глас някоя броенка, докато останалите играчи се крият. След приключването на броенето или на броенката жумещият отваря очи и започва да търси скритите играчи. Когато открие някого, той трябва да се затича до мястото за жумене и да го заплюе, т.е. да пипне мястото за жумене с ръка и да извика на висок глас „Пу за Иван“, например, ако откритият е Иван. Същевременно криещите се играчи трябва да се доберат до мястото за жумене и да се заплюят сами, т.е. да кажат „Пу за мен“. Последният заплют от търсещия играч жуми следващата игра.

За да не може някой играч да стои точно зад жумящия и да се заплюе веднага след започването на играта, преди да отвори очи жумящият играч обикновено казва Кой пред мен, кой зад мен, кой от двете ми страни, три пъти подред жуми, отварям аз очи!

Ако търсещият играч сбърка при заплюването, т.е. сбърка някого от криещите се играчи с друг, играта се повтаря като отново той жуми. Грешката се известява на криещите се играчи с викове Спукано гърнето, млякото тече! (Или само Спукано гърне!). Ако търсещият не успее да заплюе никого, отново той жуми следващата игра.

Вече заплюлите се играчи могат да издават на криещите се местоположението на търсещия с викове — Салам, стой си там!, ако търсещият е близо до мястото за заплюване и излизане би било неподходящо или Суджук, бързо тук!, ако търсещият играч е далеч и моментът за заплюване на криещите се е подходящ.

Когато търсещият реши, че последният играч, когото той е заплюл е най-добре да жуми следващата игра, той може да обяви Царски път до десет, при който се брои бавно до десет и всички криещи се могат да излязат и да се заплюят, без да се притесняват, че търсещият ще ги заплюе. Царски път се обявява и когато все още има неоткрити играчи, но търсещият не може да ги намери.

Ако те не се появят след като търсещият преброи до десет на висок глас, той може да ги преплюе и последният преплют играч жоми . Възможно е, при по-големи игри, когато времето на царския път е било недостатъчно, да се даде последващ с по-голяма продължителност (напр. Царски път до 20).

РАЗВАЛЕН ТЕЛЕФОН – тази спада към кротките занимания, но съвсем не е тиха игра. Децата сядат едно до друга в редичка и първото казва някаква дума на ухото на седящия до него. Той на свой ред прошепва какво е чул на следващия. И така до последното дете, което трябва да каже думата на глас. И в този момент тишината изчезва, заменена от бурен смях. Колкото повече са участниците, толкова по-голямо е объркването. Ако думата, която е казана от първото (в редицата) дете, не е вярна, то отива последно и така се редуват.

Играта на ЛАСТИК се играе предимно от момичета. Може да се играе от три или от четири деца. Когато са три, всяко играе само за себе си, а когато са четири, играят по двойки. Изисква се гъвкавост и пластичност на краката. Децата скачат между опънат от други две деца ластик по определени предварително начини. Ластикът е желателно да е объл, с по-малък диаметър, като възелът или снадката на ластика трябва да е между краката на някое от децата, което държи ластика. Казват се различни стихове, понякога във вид на песнички в такт с подскоците. Има много варианти на тези песнички.

ИГРА НА ВЪЖЕ – един или няколко души прескачат въртящо се въже, което минава под стъпалата им и над главите им. Скачането на въже може да се практикува от един участник или минимум 3-ма, 2-ма, от които въртят въжето, докато третият скача. Децата често изпълняваха римички, броенки, докато скачат на въже. Тези рими могат да бъдат пълни безмислици или пък скрити коментари на актуални събития. Участниците могат да скачат, докато не се уморят или не направят грешка, те могат да импровизират с различни трикове или да изпълняват точно подготвен набор от трикове.

Това са някои от по-популярните игри от онова време. Разбира, се имаше десетки други неща, на които играехме и винаги бяхме навън. Това сякаш ни помагаха да изпитваме живота, да закърпваме приятелството и да изпитваме нервите на майките си, когато се прибирахме с рани по лактите и коленете или със скъсани панталонки и раздрани блузки. Незаменими бяха физиономиите на родителите, когато домъкнехме отнякъде бездомно животинче (най-често коте или куче). Но всичко беше част от нещата.

Днес сякаш по-важна е техниката – телевизори, компютри, таблети и т.н. Децата като че ли изживяват някаква виртуална реалност. Ние можем да им предадем тези (и други) игри за да събудим в тях духа на безгрижието, творчеството и свободата.

Източник: socbg