In Memoriam: Големият учител Магдалена Боцманова

In Memoriam за Мис Магдалена Боцманова от Жана Сандева, випуск 2007 на старозагорската ГПЧЕ „Ромен Ролан.

Прочувствен спомен за Големия учител Магдалена Боцманова, предала с любов своите знания, човечност и интелект на поколения ученици, докоснали се до нейната светла личност. Тя остава завинаги в сърцата на своите възпитаници от РЕГ „Максим Горки“ и ГПЧЕ „Ромен Ролан“.

Авторът на текста Жана Сандева завършва Пенсилванския университет през 2011 година със специалност английска литература, журналистика и печат. В момента е образователен консултант в Сингапур и помага на гимназисти да кандидатстват в университети в САЩ, Канада, Обединеното кралство и Австралия.

И нека видим Магдалена Боцманова през очите и емоциите на нейната ученичка:

„Мис Боцманова ни научи на английски език, както никой друг не би могъл. Тя имаше таланта да открива всяка неточност, да елиминира всяка наченка на леност и да отрезвява еуфорията на всеки отличник. Благодарение на нея свикнахме да казваме „Това сме ние „а“ клас“: девиз, който отронвахме примирено – след поредната беля – или вдъхновено – след всеки успех, знаейки, че тези успехи градят доброто име на всеки един от нас, на класа и на гимназията. Девиз, който всеки един клас би могъл да следва, след като смени буквичката.

Но подходът ѝ не беше едностранчив. Мис Боцманова искаше да ни направи не просто англоговорящи, а англоговорящи личности, които да проявяват разбиране във всяка ситуация и точка на света. Затова тя винаги ни предупреждаваше да бъдем толерантни към чувствата на другите и към различията, с които неминуемо ще се сблъскаме в „Ромен Ролан“ и по-нататък. Примери за тях тя ни даваше често, с увлекателни истории за пътуванията си в Англия и Шотландия – места, които много от нас впоследствие посетиха или направиха свой дом.

В нейните часове аз често мълчах. В старанието си да покажа очакваното ниво на знания, ревностно се пазех от грешки, така че рядко вдигах ръка по собствена инициатива. Предпочитах сигурността на теста или диктовката, където грешката винаги можеше да се изтрие, за разлика от казаната дума. Този страх от говоренето на английски език преодолях напълно едва след като завърших гимназията.

Но преди това всички ние от „а“ клас се сблъскахме с нещо, за което дори мис Боцманова не успя да ни предупреди. Тя ни бе отнета от коварна болест, броени месеци преди да отидем заедно на абитуриентския си бал – щастливият край на нашите години в „Ромен Ролан“. Дълго време не можех да приема, че я няма, но най-много ме тревожеше това, че няма да мога никога повече да споделя дори думичка с нея – и в училище, и извън него. В този момент съжалих за всеки неосъществен разговор и за всички пъти, когато се спотайвах в час и не смеех да вдигна ръка.

Сега вече разбирам, че със своята взискателност мис Боцманова искаше да ни насърчи не да избягваме грешките на всяка цена, а никога да не спираме да работим над себе си и над своите знания, без значение колко сме постигнали. Тя ни показваше, че има постижения неизмеримо по-високи и по-значими от „Отличен“; че напредъкът не идва без грешки. Ако можех да се върна в часовете ѝ сега, бих поела всеки риск да сгреша, за да мога да ѝ благодаря, когато ме поправи.

Макар да не рискувах достатъчно преди години, оттогава се старая все повече да подлагам възможностите си на изпитание. Сигурна съм, че не само аз и „а“ клас, но и целият ни випуск следва този път, знаейки, че той винаги ще доведе до успех и признание.“