Ивайло Балабанов – Очи (поезия)

[ad id=“225664″]

(На Ваня)

С очите на всичките тъжни мъже от квартала,

във който живее жената със белия шал,

те питам – защо красотата й, Господи, бяла,

на човек със малката, черна душа ти си дал?

[ad id=“238430″]

Защо бяла чайка и гарван в любов съешаваш?

Не го ли попита красотата й ще му трябва ли?

Когато жената със белия шал минава,

край нея, в декември, мирише на цъфнали ябълки.

[ad id=“263680″]

А той до цъфтежа й нежен върви начумерен,

със слепи очи сякаш крачи, улисан и сам,

и топли стотинките в джоба си дяволът черен,

наместо да стопли ръката й – бялата, там.

Дали е сляп, Господи, или има в очите си трънчета?

[ad id=“218001″]

Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,

че тя сякаш стъпва по бели въздушни налъмчета,

когато върви през света със белия шал.

Не пожелавам жената на ближния – тъй пододбава.

Нека той си е брачен стопанин, аз – любовен ратай,

но когато жената със белиа шал минава,

извади ми очите, Господи, и му ги дай…

Из „Птици в нощта“