Надничах към прозореца ѝ цяла зима –
все нямаше я там жената престаряла.
Дали по градове зимуваше незрима,
или при Господ тихичко се бе прибрала?
А тази вечер зърнах силует безплътен
в прозореца на непознатата старица.
Не знам дали бе тя, или пък бе духът ѝ,
но възсиях:
Жива е самотната женица!
О, колко крехка е човешката природа!
Една сълза в окото ми внезапно блесна
подобно падаща звездица неизвестна,
отронена по бузата на небосвода…
Из „Птици в нощта“
