ИЗКУСТВО И ВЪЗДЕЙСТВИЕ

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ

в-к „Септември” бр.105, 1980 година

СЪВРЕМИЕ      ПРИТУРКА НА В. ”СЕПТЕМВРИ”
                               ЗА ЛИТЕРАТУРА, ИЗКУСТВО, КУЛТУРА

ИЗКУСТВО И ВЪЗДЕЙСТВИЕ

На пръв поглед една решена проблема, ясна и проверена от живота. Едва ли някой днес сериозно би оспорил въздействената гражданско-политическа същност на изкуството, както и никой сериозно не би могъл да защищава идеята за чисто изкуство. И все пак, ако нещата са добре изяснени от марксистко-ленинската естетика, нима се редки случаите на самоцелност в художествената практика, нима не се срещаме понякога със заместители на истинското изкуство, които не ни предлагат повече от една зрелищност и един „консумативен” идеал. Имам предвид някои произведения на живописта, в които не ще открием нищо повече от едно безметежно съзерцание, от едно повърхностно любуване на физическата красота – бездуховен трепет и вълнение, без високи порови, без проникновение в богатия и сложен свят на съвременника. Такива творби предлагат мимолетна радост за окото, но не и пълноценно естетическо преживяване. Нека бъда правилно разбран: изкуството без сетивната наслада, без красотата е немислимо, но в същото време красотата би била недостатъчна, ако не е одухотворена и нравствено извисена, ако не ни предлага и едно активно и оригинално отношение към света. Нима не срещаме стихотворения и дори цели стихосбирки, в които на пръв поглед са налице всички атрибути на поезията – и гладка форма, и красиви образи, и мечти и пориви, и изповед на преживяното – но липсва най-важното: съдбовност и ангажираност със съдбите на другите. Не са малко и случаите, когато гражданската позиция се декларира неубедително, без да бъде защитена от цялостния идеен патос на творчеството, от житейското поведение на твореца. Сантименталният хленч и констативността също обезличават позицията на поета, притъпяват способността му да въздействува, прекъсват в края на краищата нишките в народния живот. Големият творец се познава по това, че надмогва своята съдба, че живее с радостите и болките на другите. За него изкуството е храм, където няма място за суета и корест, за дребни чувства и мисли.
Преди време по екраните мина един шедьовър на съветското кино – „Сибириада”. С яркостта и богатството на художествените образи, с проникновението в историческите движения това произведение може да задоволи и най-изтънчения естетически вкус. То бе също и един пример на ангажирана красота, на осъзнат граждански дълг пред обществото. За съжаление обаче подобни творби все още не се радват на съответствуващата им популярност и вина за това има не само слабата информация и разгласа. Просто един ангажиран филм изисква и едно ангажирано съучастие и съпреживяване от страна на зрителя. А и ние сякаш посвикнахме на лесносмилаемо изкуство, търсим предимно зрелищното, приятното, дирим в изкуството отмора и развлечение, отбягваме напрегнатия извисяващ и обогатяващ ни размисъл. На това ни учат естрадните и развлекателни жанрове, произведенията на масовата култура. Разбира се, и те са необходими, но когато се задоволяваме само с тях, загубваме вкус към сериозното пълноценно изкуство, разминаваме се с ярки творби, в края на краищата обедняваме духовно и естетически. Така от съучастници и „съавтори” в този сложен и многостранен процес, наречен естетическа действителност, ние постепенно и несъзнателно дори се превръщаме в пасивни потребители. И предпочитаме да не се вълнуваме и тревожим, задоволяваме се с най-леката художествена диета. По обратен път това води и до съответни принизени изисквания към творците.
Зрителите имаха възможност тази година да се запознаят и с такива образци на западното ангажирано и прогресивно кино като „Голямото задръстване” и „Апокалипсис – сега”. Не е тайна, че много от зрителите останаха шокирани от тези филми. Тези творби наистина разкриват една апокалиптична картина на буржоазното общество, с голямо майсторство и граждански нерв бичуват и изследват такива явления като агресията, империализма, отчуждението, антихуманизма. Действително такива картини, такива страшни явления не е никак приятно да се гледат, особено от гледна точка на еснафското спокойствие. Те са чужди на нашата действителност, но не бива да бъдат чужди на нашето гражданско и нравствено чувство. Не бива да вярваме, че това, което не става н нашата домашна клетка, не ни засяга, а ако стигнем дотам, че нищо извън нашия личен бит да не ни засяга, не трябва да се примиряваме, докато не е станало късно. Защото пряко или косвено, материално или духовно всичко ни засяга, ако сме пълноценни човешки и обществени същества.
Телевизията навлезе широко и дълбоко в нашия бит, може да се каже дори – тя стана насъщна духовна потребност на съвременния човек. И в това няма нищо лошо. Телевизията ни дава както изключително богата и незаменима информация за най-важните събития у нас и по света, така и възможност да общуваме с редица образци и шедьоври на различните изкуства. И това е огромна придобивка. Но няма ли медалът и обратна страна? Не почнахме ли безкритично да изглеждаме цялата програма на телевизията, не загубихме ли избирателна способност, не сме ли на път да посветим цялото си свободно време на синия екран, който не може и не бива да измести другите форми на непосредствено общуване с изкуството? Не пренебрегваме ли понякога най-класичното, но и най-ефикасно средство за духовно, нравствено и идейно изграждане и развитие на личността – сериозната пълноценна, с нищо незаменима художествена литература? Нима не буди тревога например фактът, че днешното щастливо – и по бит, и по информация – дете може и да не изпита свещената „страст към четене” на книга! Нищо не подхранва така силно яркостта на въображението и чистотата на поривите, романтиката и остротата на уча, както интересната и хубава книга. Ако още в ранна възраст детето не се приобщи към красивия и необятен свят на изкуството, това трудно става по-късно. У него непоправимо ще закърнее една от най-висшите човешки потребност – потребността да се радва безкористно на света и на живота, да разбира и обича другите, да не се задоволява с малкия свят на бездуховното съществуване.
Наистина има над какво да се замислим. Особено сега, когато животът поставя на дневен ред изграждането на хармонични личности, на активни граждани и творци, когато неимоверно нарасна личната отговорност на всеки пред общественото развитие и съответно се обогатиха и завишиха и критериите за преценка на качествата и приноса на всеки. Безсистемно общуване с пълноценното изкуство е немислима човешката нравственост и етика, без нравствена пълноценност е немислима творческата и съзидателна атмосфера в колектива, революционният устрем на обществото. Би било непростимо нехайство и лекомислие подценяването на духовното и естетическо начало, на въздействената и преобразяваща сила на изкуството и снизяването му до елементарно зрелище за психически сити, обществено равнодушни и самодоволни потребители.
Миналия сезон старозагорският драматичен театър ни предложи пиесата „Ние, долуподписаните” от известния съветски драматург Александър Герман, популярен у нас с пиесата „Протокол от едно заседание”. Новата постановка ни направи съпричастни с гражданското вълнение на твореца, открито застанал срещу общественото зло, търсещ реални пътища за борба срещу всичко, което спира движението напред. Борбата настина е драматична, сложна, понякога и трагична и в това отношение авторът не ни предлага никакви илюзии. Но тя е необходима и неизбежна за всеки честен човек, за всеки гражданин. Пиесата е и една проверка на моралната ни стойност. Тя възпитава в гражданска активност в името на народната полза. И зрителят, ако не търси само зрелище в изкуството, не може да остане чужд на авторовото вълнение, у него ще се съхрани нужното въздействие. Но след спектакъла чух и следната реплика: „Има ли смисъл на сцената да се показва това, което е в живота?” Очевидно част от публиката отива на театър за отмора и развлечение, да забрави делничните грижи, да се пренесе в друг,у по-естетизиран свят. Това е понятно и човешко, но като позиция, като възглед за изкуството е и тревожно, защото издава примирение с неприятните страни на действителността и желание да запазим на всяка цена своя душевен уют. Издава и един ограничен идеал за лично добруване и „дребно щастийце”, чуждо на високите духовни стремления. И ако си позволим един далечен паралел и мислено се върнем в средата на миналия век, ще си спомним, че гениалните произведения на един Гогол бяха посрещани с презрителен вой от салонните потребители на изкуството по сходни причини: че творчеството му е много близо до живота, че разкрива правдиво обществените нрави, че използва говоримия език, че вълнува и тревожи, вместо да забавлява с приятни картинки и приспивни ласкателства.
Както се вижда, проблемата за гражданската същност на изкуството е колкото стара, толкова и нова, колкото ясна, толкова и насъщна. Очевидно тя засяга и двете страни – и творците на изкуството и неговите „потребители”. Обществено въздейственото изкуство в голяма степен зависи и от тези, за които е предназначено. Те трябва да го стимулират, но преди това трябва да го ценят и разбират, да имат потребност от него. Но тази потребност може и да се култивира, включително и от изкуството. И в това отношение взаимовръзката е богата, сложна и диалектична, така както и отговорността. За днешния ден, за развитието, и за бъдното. За щастието и пълноценната реализация на човека.
                                                                                                                                                    Петър ТОНКОВ