Йордан Пеев: А една вечер, както с децата си пишеше в чата, тя угасна съвсем… А след малко угасна екрана…

[ad id=“225664″]

ИНТЕРНЕТ ГРИЖА

„Как сте , мили деца?
Вечерта нета често забива…”
Всеки броди тогава с бодлива самотност из чата.
Тя, с обувки от грижата тесни, незрима отива,
там където остави деца при роднини да чакат.

[ad id=“238430″]

И забравя за миг колко вълчо е чуждото място,
как леглото от смут е безсънно… И в него се мята…
Уж за кратко дойде, ала вече до болка е ясно,
че най-дълго се точи това, дето кратко се смята.

„А на татко ни дума, че плача, когато говорим.”
И задавена сол от очите й в струйка се стича…
„И макар, че сме бездна със него… И винаги спорим,
вярвам той, като мен, ви боли… А боли ли – обичаш…”

[ad id=“263680″]

И децата екрана дълбаеха с погледи влажни,
като в кладенец сух се стопиха роднините в него.
„Още малко пари да спестя, че парите са важни…
Вие само учете… ще дойда, деца… ще ви гледам…”

И клавишите милваха с думи лицата им бледи:
„Мама щом обеща, е така… Мама никой не лъже…”
Тя, с очите на лястовица, с топла нежност ги гледа
и с усмивка от синя тъга махва …После е тъжна.

[ad id=“218001″]

Но годините трупаха жал между тук и оттатък.
И превита от нужда съдбата й тъй си остана.
А една вечер, както с децата си пишеше в чата,
тя угасна съвсем… А след малко угасна екрана…

24.04.2014