Йордан Пеев – Казан (поезия)

/На Петър Анастасов/

Казанът ври, а аз дърва му нося

преди да скоча в него и да кипна,

и на мехури да съм от въпроси,

които пукат и нагоре литват.

И думите кръжат виновни, неми

в страха от истината премълчана,

че всеки в смърт на други е заченат

и със сълзите им соли казана.

И без да знаем мъкнем чуждо бреме,

което в клещи от тъга ни стиска.

Не струва пет пари живот без време

и всеки до последно всичко иска.

С листата вдишва, в унес влюбен дреме,

очите щом обичат са пияни,

но щом раздяла радостта му вземе,

проглежда истински в скръбта през рани.

Със себе си е вечно в надпревара.

Догонва се, дори ще се задмине

в казана врящ, додето стане пара

на дух дъхът му… И към Бог замине…

Светът тогава губи цвят и мирис

и чувството за нужда и за смисъл.

Единствено небето има милост

с която стиховете да допише.

Внезапно осъзнава щом погледне,

в очите края и сълза го парне

че няма първа смърт, само последна –

и в нея лягаме еднакво равни.

А всъщност, два пъти човек умира –

веднъж, когато времето му свърши

и втори път небето щом прибира

последния, сълзи за него бършещ.

Из „Птици в нощта“