Кой как милее за своята родина

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 21, 1990 г.
КОЙ КАК МИЛЕЕ ЗА СВОЯТА РОДИНА
Аз съм от онова поколение, което живя и помни оня „прочут” буржоазно-капиталистически строй. Когато ходехме с дървени обувки и закърпени панталони, когато за парче хляб работехме на чорбаджиите от сутрин до вечер. Помня истинския народен изблик на радост на 9 септември 1944 година и последвалите го митинги. Народът ликуваше. Но стачки не помня. Нещо подобно стана и сега на 10 ноември. Но се учудвам защо успоредно с митингите се появиха и стачките. Защо и против кого стачкуваме и на кого помагаме с тези стачки? Стачкуват студенти, стачкуват шофьори, чиновници, учители и др. Страшно ме развълнува стачката на учителите в Русе. Имах изключително голямо уважение към учителството в България като най-хуманно съсловие, „инженери на човешката душа”. Но сега съм разочарован. Разочарова ме не само това, че оставиха своите възпитаници на улицата, но и от това, че вместо качеството на учебния процес, на преден план поставиха въпроса за заплащането.
Не съм против справедливото заплащане на труда, но нека то бъде съобразено и с възможностите на държавата. Сега учителите не харесват 60-те лева, дадени допълнително върху заплатите им. Но какво да кажат стотиците хиляди пенсионери, които довчера получаваха 60, 80 лева месечна пенсия? Какво биха казали и тия, които сега получават по 100-120 лева пенсия. За тях не се ли отнася сегашният стандарт на живота? Според мен трябва да се проявява известна скромност, да се преценяват и възможностите на държавата. Не е достатъчно да вдигаме лозунги за България, че сме „големи българи”, а в същото време да я тласкаме в пропастта.
Всички стачкуващи искат увеличение на заплатите. Но откъде ще се вземат пари, кой ще ги спечели – никой за това не говори. Казанът, както се изрази проф. Чирков, е един. От това какво ще внесеш в него, ще зависи и какво ще вземеш. От празен казан какво може да се вземе. Да кажем, че можем да го напълним с нови напечатани пари, но те искат насреща стоково покритие. Ето защо аз напълно се присъединявам към мнението на много хора, които споделиха, че не митингите и стачките, а честният и самоотвержен труд ще ни избави от това състояние. Не разбирам, уж милеем за народа, за България, пък стачкуваме, не работим. Питам се: като са били толкова смели борци за правда и демокрация, защо някои не стачкуваха през административно-командния режим на Тодор Живков, ами сега, когато новото ръководство пое по новия път на развитие и демокрация? Когато се поставя задачата за мобилизиране на всички сили за избавлението на България.
Когато пиша тези редове, наум ми идва една статия, публикувана неотдавна във в. „Работническо дело” – „Швейцария за швейцареца”. Между многото редове два факта ми направиха силно впечатление. Първият се отнася до допитване до народа за увеличаването на заплатите. Над 75 на сто от населението гласува против увеличението. Вторият се отнася до допитване за намаляване на работното време. Над 80 на сто са гласували да не се намалява, защото държавата ще обеднее. Ето любовта и истинският патриотизъм. И още нещо. През 1947 година аз и хилядите младежи като мене бяхме 75 дни бригадири на „Хаинбоаз”, в най-трудните моменти, когато завършвахме Прохода на републиката. При чукането на чакъла и разбиването на големите скали от ръцете ни течеше кръв. Храната не достигаше, за битовите условия да не говорим. Но никой от нас не поставяше въпроса за пари. Не поставяха въпроса за пари и тези, които увисваха на бесилото, и тези, които с открито чело посрещнаха вражеските куршуми.
Не ме разбирайте, че поставям въпроса да работим без пари. Напълно подкрепям предложението за едно справедливо социално разпределение, съобразено със стандарта на живота. Нека поне сега възтържествува девизът – „На всеки според труда!”. Който повече и по-добре се труди, повече да получава. Но за съжаление у нас се наслои едно друго опасно явление. Всеки мисли, че много работи (включително и тези, които нищо не работят), а малко му се плаща. Аз лично съм свидетел на много такива случаи. Това се отнася и за учителското съсловие. Не всички еднакво се трудят. Едни полагат огромни усилия, изцяло се раздават на своите възпитаници, други я карат чиновнически – час да мине, друг да дойде. И тук възнаграждението не бива да бъде на „калпак”.
Споделям напълно мнението на всички, които предлагат премахването на всякакви предимства. Предимствата родени от „априлската линия”, подрониха авторитета на много верни и добри хора, които народът уважаваше. Разделянето на „активни” и „пасивни” нанесе много злини на партията и кадрите. Предлагам още веднъж да се прегледат заплатите на ръководните партийни, държавни и стопански ръководители. Те трябва да бъдат съобразени с ниските заплати, което до голяма степен ще повиши авторитета и влиянието им сред народа. Четох някъде, че основната заплата на Михаил Горбачов е 1200 рубли. Нека върху това помислят и сегашните ръководители.
Последните думи на покойния ми дядо Вълчо Орачев (един от гарантите на Г. Димитров за встъпването му в партията) бяха: „Аз си отивам, не припечелил за никого, но съвестта ми е чиста и това ми стига.”
Нека помним тези думи.
Цвятко Тонев ПЕТРОВ
ул. „Бодра смяна” № 3 Стара Загора