Кой направи Копривщица, кой „отменя робството“ и още размисли за миналото

Един израз в оповестената от Министерството на образованието нова учебна програма по история предизвика медийна истерия в последните три дни.
В графата за знанията и уменията, които учениците трябва да придобият при усвояването на темата за живота на българите в Османската империя между 15-и 17-и век, е посочено, че трябва да умеят да дават „примери за съжителство между традициите на християни и мюсюлмани във всекидневието: празници и обичаи, жилище, облекло, храна“. Базирайки се на това изречение медийни публикации обявиха, че в бъдеще няма да се учи за турско робство или османско владичество, а тези понятия ще бъдат заменени от ново – „съжителство“.
Твърдението, подето и от масовите медии, надигна вълна от възмущение заради подозренията, че се прави опит за пренаписване на историята, още повече, че съвпадна с все още незаглъхналото недоволство от „изваждането“ на „История славянобългарска“ и песните на Чинтулов от учебника по литература за 6-и клас.
От министерството свикаха пресконференция, на която увериха, че „История славянобългарска“ не отпада от списъка на изучаваните в училище произведения, а се мести от програмата за 6-ти клас в тази за 9-и клас, когато учениците по-добре ще разбират съдържанието й, а песните на Чинтулов ще се изучават не по литература, а по музика заедно с мелодиите им. В последните два дни министърът пък няколко пъти декларира, че не вижда причина да отпадат понятията „робство“ и „владичество“ и обясни, че тяхното прилагане е работа на историците, които трябва да се произнесат кой е най-коректния термин.
Въпреки това жители на Карлово, Калофер и Сопот вече се организират подписки срещу промяната, налагана от образователното министерство и заплашват с протести. Темата за робството и съжителството е основна за сутрешните блокове на националните телевизии в последните два дни, а една от медиите дори започна кампания за запазване на националната памет, в която деца рецитират възрожденски стихове. На заден план остана проблемът, че според променените учебни програми настоящите шестокласници не се предвижда да учат огромен дял от европейската история – Средновековието, заради разместването на темите в различни класове.
„Дневник“ събра разсъжденията на учител, двама историци, културен антрополог и литературен историк, изказани тази сутрин в ефира на БНТ, Нова телевизия и Би Ти Ви. Четиримата отговарят на сходни въпроси: редно ли е вместо робство да се говори за съжителство, подменя ли се историята, как една такава промяна ще се отрази на българското общество.
Насилие е имало, но пък няма как роби да направят Копривщица
Емил Джасим, учител по история и програмен директор на „Център за образователни инициативи“
– За съжителство се говори в новата учебната програма по история за 6-ти клас, в четвъртия дял „Османска империя и българите в Османската империя“. Всяка учебна програма има една таблица и в последната колонка има понятия. В конкретната колонка понятията са „султан“, „везир“, „еничари“, „рая“, хайдути“. Срещу тях се казва какво трябва да знае и да може ученикът – да посочва на картата масовите изселвания, да може да обясни какво е положението на българите под властта на османците и т.н.
Как един учител ще обясни „еничари“, „рая“, „хайдути“, ако не говори за робството, както са го възприемали тогава хората, ако не говори за османската власти насилственото й налагане, ако не говори как османците влизат с оръжие на Балканския полуостров?
За толерантност се говори във втората учебна тема и срещу този термин стои това, че има мирно съжителство.
Защото ако е нямало съжителство, в момента щяхме да говорим на турски…
– В нашето минало има и много мъки, и много върхови моменти. Въпросът е къде ще сложим ударението. Факт е, че през 18 век българското население преживява тежки времена – тогава е кърджалийското време и управляват, така да се каже, мутрите на османската империя. Факт е, че е имало насилствени помюсюлманчвания по места, факт е, че е имало дерибеи, неслучайно ползваме тази дума и не можем да отречем тази истина.
В същото време е факт, че няма как роби да направят Копривщица, а ние я имаме пред очите си. Значи нещо се променя във времето, създава се българска буржоазия през 19 в и си има конкретни причини, свързани с историята на Османската империя – има танзимат (периодът на модернизиране на Османската империя – бел.ред), има промени в самата империя, които до голяма степен са провокирани от Европа.
– Обидата на хората от този „опит за промяна на историята“ има две измерения. Първото е, че действително съвременното турско правителство се опитва да реализира един неоосманистки проект. За мен и колегите ми проблемът е, че българската държава не може да реагира адекватно на тези неоосманистки попълзновения. Второто е фрустрация от една партия, която всъщност е силно мафиотизирана и етнизирана. Между другото- лицето на тази мафиотизирана партия е българин – успял, млад, корпулентен бизнесмен, който обаче е българин.
Истинският проблем е, че близо 60 хиляди деца в шести клас може да пропуснат да учат 10 века от историята – Средновековието… Ако имаме истински проблем, това е възможността изобщо такова нещо да се случи и това е пропуск и на министерството, и на законодателя. Защото Средновековието е решаващо за начина, по който се развива както Европа, така и ние като нация и идентичността ни.
„Патриот“, който пише с грешки, или грамотен „родоотстъпник“
Проф. Николай Аретов, литературен историк
Същинският проблем е какво си поставя за цел образователната институция. Ако си поставя за цел патриотично образование, то отива към едни произведения. Ако си поставя за цел разбиране на текст, се прави съвсем друг подбор.
Въпросът е когато едно дете излиза от училище, какво трябва да е получило от институцията – дали трябва да е научило за робството, за страданието или за постиженията, или трябва да се е научило да се справя с предизвикателствата на живота около него. Разбира се, и двете са важни, защото има културен език и за да може обществото да комуникира със себе си, трябва да си служи с един и същ език. Така че вероятно трябва да има набор от текстове, които трябва да се познават, но той може да е по-широк или по-тесен.
Въпросът е какво предпочитаме – „патриот“, който пише с правописни грешки и не може да върже три изречения, или „родоотстъпник“, който пише грамотно.
Съветско ли е робството, или е комунистическо присъствието
Веселин Методиев, историк, министър на образованието (1997 – 1999 г.)
– Въпросът „присъствие или робство“ е с политически характер и датира от 1992 г. Тогава покойният проф. Николай Василев, министър на образованието в първото правителство на СДС, не може да смени учебниците поради липса на време и прави притурки. В една от тях – по история, пише, че Османската империя в края на 18-и и началото на 19-и век, разкъсвана от кърджалийското време (това е времето на тогавашните мутри, да го кажем популярно) отслабва като власт. Централната власт се затваря в столицата и в периферията на империята остава само османско присъствие. Това се отнася за Египет, Кайро, Александрия и други територии на империята.
Обаче хитри пропагандатори на БСП взимат този термин и започват да атакуват СДС: „Понеже СДС управлява в коалиция с турската партия ДПС, сменя турското робство с османско присъствие“. Това става медийна лавина.
– В нашата наука е записано, че има османско владичество в държавата ни. В литературата и публицистиката от Възраждането има много „робства“. Още възрожденските ни писатели наричат византийското време „гръцко робство“, за да може да се атакува Гърция, която и без това е имала прекалено големи претенции към българите. Същият проблем е с турското робство, особено след Освобождението. Защо Вазов пише „Епопея на забравените“ между 1881 и 1893 г.? Защото той, Захари Стоянов, Стоян Заимов, хората, които са създавали миналото, са се притеснявали, че в бързата трансформация героите на националната революция ще бъдат забравени.
Съжителството пък е термин от антропологията и няма място в учебника по история.
– Има още един остър политически въпрос, от който хората се притесняват днес – безумната паносманистка идея, която кънти в главите на управниците на Турция. Не може премиер на Турция да развива концепции за стратегическа дълбочина и това да не предизвиква реакции в българското общество. Естествствено, че тази реакция ще бъде против тези безумни идеи. Нали искат да са част от Европейския съюз? Там такива дълбочини няма, там се учим да живеем заедно, да съжителстваме.
– Онова, което е станало символно за българите, трябва да бъде пазено. Имаме богато историческо минало и всеки от нас има идентичност през определени образи – св. св Кирил и Методий, Левски, Каравелов… Учим много Средновековие, познаваме турското робство, обаче като дойде ред да знаем как сме си подредили съвременната държава, не си познаваме строителите (казано по Симеон Радев).
Тези герои ги има, но вие не можете да сложите на стената портрети на Константин Стоилов, Стефан Стамболов и Петко Каравелов, защото тази стена ще говори на много малко хора нещо. А това са строителите на европейска България. Европейският избор не е направен от президенти след 1989г.. Европейският избор е възрожденска идея, реализирана в Учредителното събрание и Търновската конституция, наложена от тези министър-председатели. Те също са герои, само че ги няма в нашия пантеон.
– И не на последно място: съветско ли е робството или е комунистическо присъствието след 9 септември 1944 г.? Този период почти не го учим. Може би е прекалено скоро, но там хората, които са избити само за няколко месеца, са десетки хиляди. Такова насилие ние не знаем, по документи, в историята на българския народ. И това насилие остава встрани, изместено от спора за робство, присъствие или съжителство.
И съжителство, и робство са неверни термини
Божидар Димитров, историк, шеф на Националния исторически музей
– И съжителство, и робство не са верни термини от академична гледна точка. Българинът не е бил роб. Роб означава одушевен предмет от юридическа гледна точка. С роба можеш да правиш каквото си искаш. От робините, които е имал, Джордж Вашингтон има деца… Такова нещо с българина не може да се направи. Той е свободен човек. Може да се премества дори в границите на Османската империя, може да ходи на гурбет, да се занимава с бизнес, да богатее, и да строи такива селища като Копривщица, Панагюрище, Созопол, Несебър, Охрид, Битоля – с грамадни триетажни къщи… Но, нямат никакви права, тъй като Османската империя не е турска държава. Тук бъркат много хора. Тя е държава на исляма.
– Думата робство идва от българската публицистика през Възраждането. Знаете, имаме вестници, пишат… Това е емоция, това е Възраждане. Но този емоционален термин влиза в учебниците и трайно се набива в главите. Иван Вазов най-добре го е усетил и не е написал книга „Под робството“, а е написал „Под игото“. „Игото“ идва от гръцката дума „хегемония“. Българизирал е Иван Вазов тази дума. Това е може би най-точният термин, но той ще бъде неразбираем за много хора и трябва такова обяснение като моето.
– Мисля, че най-добре би било, наистина, с българската дума „владичество“ да означаваме този период и да обясняваме, че българите не са имали никакви права – да взимат държавни решения, да участват в държавния живот и да взимат решения, които засягат бизнеса им. Обърнали сте внимание кои въстават през 1876? Възстават най-богатите български селища – Копривщица, Панагюрище, Батак и т.н. И защо? Защото в 1875 г. Османската империя подписва режим на капитулациите, с които се правят много ниски мита за фабрично произведени платове в Германия, във Великобритания, във Франция. С което удрят основния български бизнес – производството на шаяк – груб, но качествен план. Това е шаякът, с който обличаме османската армия от 1 млн. души, а с турското чиновничество стават 2 млн. Това е бизнесът на българите.
– Съжителство също не е добър термин, тъй като практически няма дори такова нещо. Как може да се обявиш за съжителство? Да, съжителстват Батак и околните 2 мюсюлмански села Барутин и Търмръш. И в един чудесен момент Търмръш и Барутин грабват брадвите и ятаганите и изколват 5000 човека в Батак. Това съжителство ли е? В Стара Загора са 14 000. Навсякъде в България има такива точки.
– Има организации, чиято цел е изтриване паметта на българския народ. Още в римската епоха съществува такава практика. Нарича се damnatio memoriae, от латински – „Изтриване на паметта“. Сенатът гласува, изтрива паметта за управлението на император Каракала. И започват да му събарят статуите навсякъде, забраняват да пишат до него.
– Има една голяма студиа за пасивната съпротива на българския народ. Тя е жестока… Аз съм свидетел, слава Богу, на всички опити за изтриване на съзнание. Някъде в началото на прехода имаше един образователен министър – Марко Тодоров. Той забрани стихотворението „Аз съм българче“. Мотивите бяха, че 10-15 % от учениците не са етнически българи и е насилие над тяхното крехко душевно равновесие да рецитират „Аз съм българче“ при положение, че са циганчета или турчета. Сигурен съм, че в тази епоха едва ли и 1% от българите знаеха „Аз съм българче“… Една година по-късно всички българчета знаеха.

Въпросът е какво от миналото искаме
Проф. Ивайло Дичев, културен антрополог
– Патриотизмът е изключително важен и става все по-важен, колкото по-глобален е светът. Въпросът е върху какво го полагаме – дали върху омразата на някакви хора – руснаци, евреи, американци и т.н., или на нещо друго. Какво ще виждаме и преподаваме от миналото – дали ще търсим българските чорбаджии, възрожденци, журналисти, или ще търсим някакви страдания и мъчения, за да се идентифицираме с робството.
Обидно ми е когато тези аятоласи на националното излязат и ми кажат „Моите предци са били роби“. Ами не са били роби, в огромната си част са били свободни селяни…
– Не можем да задължим хората да бъдат или да не бъдат българи. Въпросът е кое да развием. В литературата, например, има две посоки на идентичност: едната на Вазов – патетичен, русофил, немного участвал в събитията, другата – на Захари Стоянов – ироничен, реалистичен, с усещане за това какво е българското, русофоб. Това са две опции.
– Доскоро си мислех, че най-ценното в нас е, че сме малко иронични и реалистични, че сме една от малкото нации, които разказва вицове за себе си. Мислех, че тази Захари Стояновска линия е важната. Другата – патетичната, обаче все по-силно идва и много често се опира на Русия. Проблемът е такъв: трябва да решим какво от миналото искаме. В миналото има всякакви работи – мъки, робства, успехи, и ние решаваме дали искаме позитивните и хубавите неща или срамните и тъжните.
– Някакви хора ни казват по какъв начин как да мислим, какви думи да употребяваме, учителите какво да преподават. Дайте малко свобода на учителите. В държавите, които познавам, има списък от 50 – 100 книги, от които учителят заедно с децата избират, за да им е интересно и да четат.