Моя отдавнашна приятелка ми написа писмо, в което ми разказваше за старостта си и аз се замислих: А аз стара ли съм? Тялото ми понякога дава положителен отговор, но сърцето ми не се съгласява. Това нейно писмо някак си обобщава целия смисъл на живота.
[ad id=“225664″]
„Преди време едно младо същество ме попита какво е да си стар. Аз се смутих, защото не се считам за стара. Виждайки моята реакция на девойката ѝ стана неудобно, но аз я успокоих и казах, че въпросът е интересен и ще помисля върху него, за да ѝ дам моите отговори.
Не се чудих дълго – Старостта, реших аз, е дар. Едва днес за първи път в живота си съм това, което винаги съм искала да бъда. Не става дума за тялото ми, разбира се. Понякога то предизвиква в мен отчаяние – бръчки, торбички под очите, петна по кожата, увиснал задник. Често се шокирам от старицата, която ме гледа насреща от огледалото, но го преживявам бързо.
Никога не бих се съгласила да сменя удивителните си приятели, впечатляващия си живот, обожаваното от мен семейство за по-малко сиви кичури в косата ми и плосък, стегнат корем.
[ad id=“263680″]
Откривам, че остарявайки ставам към себе си по-добра и по-малко критична. Просто станах друга. Не се коря за това, че съм изяла повече баница, че не съм си оправила леглото или съм купила този откачен на вид „гущер“ за градината си, който си мисля, че ѝ придава толкова авангарден вид.
Имам правото да преям, да не подреждам след себе си, да бъда екстравагантна. Вече съм наясно, че много, толкова невъобразимо много скъпи мои приятели си отидоха от този живот без да разберат великата свобода, която ни подарява старостта.
На кого му пука, че съм чела книга до 4 сутринта и после съм спала до обяд? Танцувам сама, слушам музика от „моето“ време и ако ми се прииска плача за някоя отминала любов.
Разхождам се по плажа в бански, който едва едва удържа напълнялото ми тяло, ако поискам се гмурвам сред вълните на морето, не забелязвайки пълните със съжаление погледи на младите, облечени/разсъблечени/ в бикини. Те също ще остареят.
Понякога забравям, признавам си. Но и не всичко в живота трябва да се помни – важното съм го скътала дълбоко в себе си.
Разбира се, за толкова години сърцето ми не веднъж е разбивано. После съм събирала плачейки и страдайки парченцата и пак съм обичала. В това няма нищо ненормално… човек съм. Важното е, че не съм губила никога способността си да обичам.Разбитото сърце е източник на сила, на разбиране, на състрадание. Стерилното и чисто сърце никога не успява да познае радостта от несъвършенството.
Съдбата ме е благословила да доживея до побеляването на косите ми, до времето, когато младежкият ми смях е останал в бръчките около очите ми.
Сега вече мога без заобиклаки да кажа „не“, да бъда категорична, да отговоря с „да“ без да умувам, щом искам нещо. Когато остаряваш е къде къде по-лесно да бъдеш на „ти“ с истината. Още по-малко мислиш за това какво ще кажат хората за теб. Повече не се съмнявам в себе си. Заработила съм си правото да правя грешки.
И така, в отговор на въпроса на онази девойка, мога абсолютно искрено да кажа: харесва ми да съм стара. Старостта ме освободи. Харесва ми този човек, който станах.
Няма да живея вечно, но, докато съм тук, няма да губя време в преживяване на това какво може да се случи или какво няма да се случи.
И ще ям сладко всеки божи ден!“
