Лагерничка разказва за преживяното край Ловеч и Скравена

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 28, 1990 г.
ЛАГЕРНИЧКА № 836 РАЗКАЗВА ЗА
ПРЕЖИВЯНОТО КРАЙ ЛОВЕЧ И СКРАВЕНА
Тя е все пред очите ми – слабичка, дребна жена на средна възраст. Едва сдържаше сълзите си, а ръцете й непрекъснато трепереха, въпреки усилията да говори спокойно. Призна, че от две седмици не може да спи, че отново сънува кошмарите от лагерите край Ловеч и Скравена, където е била три години.
-Дойдох – започна разказа си П.С., за да разкажа за ужасите в тези лагери, за униженията, които преживяха много хора, за престъпленията, които се вършеха там в „името на човека”. Като млада бях много хубава, но една фатална случка обърка живота ми – попаднах след това на лоша компания, подхлъзнах се и… Взеха ме направо от дансинга, който се намираше в градината до гарата. Добре си спомням, че беше през есента на 1959 г., защото бях с един оранжев шлифер, който много си харесвах. Бях на 19 години. Не успях да се обадя на никой от близките си. Заедно с още 20-ина старозагорци пренощувахме в районното управление на МВР, а на сутринта ни натовариха на „дървени” вагони като животни (с тях действително превозваха добитък) и потеглихме. Къде, защо, за какво – никой не ти казва. Едва на 27-ия ден се обадили на родителите ми. Слязохме на една гара, натовариха ни на камионетки и след това ни стовариха пред две дървени бараки. Разделиха ни веднага с мъжете – те бяха настрани от нас. Раздадоха ни стари войнишки дрехи и цървули, записаха ни в едни тефтери. Моят номер беше 836. имаше го и на алуминиевото канче, с което ядях…
Едва сега П.С. разбира, че е в лагера край Ловеч. Задържана е за проституция. Зареждат се неописуемо тежки затворнически дни, без да бъде съдена и да има присъда и без някой да й обясни колко ще престоя тук.
-Затворничките бяха различни – имаше и лоши и добри. Някои бяха с криминални престъпления, извършили кражби или криминални аборти, други – по политически причини задържани, трети като мен, с по-леко поведение. Но всички бяхме поставени при еднакво тежки условия. За нас нямаше делник, нямаше празник – от тъмно до тъмно работа, работа, работа. И бой. Тръбата свиреше в 5 без 15 – в студ, дъжд, мраз, пек сме на обекта. Една безсмислена работа. Едната седмица долу в кариерата, вадехме камъни, другата седмица – горе на повърхността създавахме „фронт”. Сменяхме се с мъжете. С тях нямахме никакъв контакт – не даваха да разменим дума, дори поглед. Всяко отклонение от режима се наказваше с бой. Мен на 4-ия ден ме пребиха, защото бях слабичка и не успях да изпълня нормата: по 5 куб. камъни да се натоварят в камионите. Оставяха ни след другите и за наказание до бараките носехме на рамо по един голям камък. Разстоянието изминавахме без почивка и без да сменим рамото. Гражданите Газдов, Гогов, Нешев и Горанов бяха началниците. И те ни биеха, но вечер „на карето” караха да ни бият старши бригадните и те като нас интернирани. Те бяха най-жестоки, защото гледаха да се докарат на началството. Това бяха Лиляна Карагеоргиева от София, Надежда Славова от Пловдив, сержантките Тотка Нешева и Къна – приятелка на един от началниците. Имаше и други, но съм забравила имената им. Особено жесток към нас беше циганинът Шахо – куц и злобен. Биеха ни с маркучи, пълни с пясък и увити с тел. Биеха ни най-често по гърба или по ходилата като караха някой високо да брои до 20.
Пред очите ни пребиваха и убиваха. Имаше една Нада, старозагорска снаха, пред мен я смелиха от бой – непрекъснато храчеше кръв и накрая – умря пред очите ми. Друга не издържа и сама се хвърли в кариерата. Нела, гъркинята, те я хвърлиха там, защото беше дръзка и им отговаряше. На нас обясниха, че се подхлъзнала и паднала. Умрелите ги зашиваха в зеброви чували и… на 6-и обект – направо във водата. За други казваха, че ги водели в Белене.
Ние бяхме обречени на смърт. Не разрешаваха никой да идва при нас. За три години получих само едно писмо от близките си. Вярно, идваха началници на проверка – най-често един генерал от София. Питаше ни как сме, доволни ли сме. Отвръщахме положително, не се оплаквахме, защото боят ни беше сигурен. Бяхме сковани от страх.
Обиждаха ни, унижаваха ни, разполагаха с живота ни. Отнасяха се с нас като с животни. Не мога да си обясня как издържах жива. Преживяното не мога да забравя. Вижте каква е ръката ми от вагонетката, с операция извадиха сачки от тялото ми, над 20 шева имам на главата от ударите с кривака, останах и без деца. Кошмарите от Ловеч и Скравена нося не само по тялото си, но и в сърцето си. Това малко ли е за един човешки живот? Съзнавам грешките си от младостта, но така ли трябваше да ни превъзпитават?
Последният въпрос на П.С. звучи като упрек на човек, който разбира, че нищо не е в състояние да върне младостта й. но и тя иска възмездие и справедливо наказание. И нокаго вече да не се връщат ужасите край Ловеч и Скравена.
Недялка ФИЛИПОВА