Наближавала Коледа. Мъжът не обичал караниците. Искало му се поне през празниците да поживее мирно и тихо, та да не става за подигравка на съседите. И той намислил един начин как да накара жената си да извърши това, което се иска нему.
Викнал жена си и й казал:
— Невясто, иде Коледа.
— Каква ти Коледа? — викнала тя. — Великден иде.
— Добре — казал той. — Макар че е Коледа, нека речем, че е Великден. Да не би да ти хрумне да опечеш за празниците бял хляб? Нямаме пари за такъв разкош. Трябва да се простираме според чергата си.
Едва изслушала тия думи, жената викнала:
— Напук на тебе ще опека бял хляб!
Мъжът се престорил на ядосан и добавил троснато:
— Има си хас да ти дойде на ум да сготвиш и риба! Мисли му добре! Пребивам те, невясто!
[ad id=“263680″]
А тя това и чакала.
— Да не готвя риба ли? Тъкмо риба мисля да сготвя. И чорба ще има от риба, и риба на фурна ще има. Да видим кой е господар в тая къща: ти ли — или аз?
— Ти си решила да ме съсипеш — казал отчаяно мъжът. — Само, моля ти се, недей прави сладки, че тогава трябва да си продам имота, за да покрия разноските.
— Сладки ли, казваш? Добре, че ми науми. Цяла тепсия сладки ще има.
— Хайде де! Не се шегувай, невясто! Да не би да извадиш и вино? Недей, че аз мисля да го продавам.
— Щом казваш да не вадя, ще извадя. Цяла бъчва ще източа. Напук на тебе ще го направя!
— Брееее, че опака жена! — викнал мъжът. — И вино ще извади, за да ме ядоса. Дано я прекръсти господ — поне кафе да не купува, че то тогава знам ли къде ще му отиде краят.
— Ще купя зер! — казала жената, зарадвана, че е ядосала мъжа си. — И кафе ще купя — и то половин кило. Да видим какво ще ми направиш.
— Какво си намислила ти, проклета жено? — сопнал се селянинът. — Да не би да имаш намерение да поканиш и гости? Кажи ми поне отсега да вървя да се обеся.
— Разбира се, че ще поканя. Как може празник без гости? Ще поканя мама и сестрите си.
— Ех, щом си решила да поканиш тях, може — казал мъжът примирително. — Аз се бях уплашил — да не би да поканиш баща ми и братята ми с жените им, че каквито им са широки и дълбоки устата, всичко ще изпоядат.
[ad id=“236993″]
— Аааа, от това ли те е страх? — рекла жената и се усмихнала хитро. — Тогава аз ще поканя и баща ти, и братята ти, и сестрите им заедно с всичките им деца. Нека ти изядат и ушите.
— Каквото щеш, прави! — викнал селянинът. — Само едно имай пред вид: ако ми отредиш място начело на трапезата, няма да седна, защото не е прилично. Там трябва да седне баща ми.
— Тъй ли? Ще имаш да вземаш! Тебе ще сложа начело на трапезата, а баща ти да седне, дето намери място.
— Разбрах какво си намислила. Ти ще ми заповядаш да седна на горния край на масата, за да ми тикнеш в ръката каната с виното, та да наливам на другите, а на мене да няма кой да налее. Тъй ли? Пребивам те, невясто, ако направиш така! Добре запомни!
— То се знае, че тъй ще направя. Не ми трябва мене пиян мъж.
— Ех, с това съм съгласен — казал селянинът. — Моля ти се, като наливам на другите, недей ме кара да наливам и на себе си, че от виното ме боли глава.
— Боли ли те? Че защо не си ми казал досега? Ще те карам не само да си наливаш, но и да пиеш чаша след чаша. Да пиеш — додето пукнеш.
По тоя начин селянинът успял да принуди жена си поне веднъж да отпразнуват коледните празници като хората. И бял хляб имало, и риба, и месо, и сладки, и кафе, и вино. И гости поканили — и то ония, които били най-приятни на мъжа.
Но щом се минали празниците, свършила се и радостта на селянина. Отново започнали раздорите и свадите с жената. Тя станала дори по-опака от преди. Ни един час мъжът нямал мира от нея.
[ad id=“236999″]
И един ден той си казал:
„Не може тъй. Трябва да се отърва някак от тая луда жена. Тя ще ме опропасти. Страх ме е да не би край нея и аз да изгубя ума си.“
Дошло лятото. Мъжът отишъл един ден да коси сено. През ливадата течала река. Над реката имало мостче. Селянинът прерязал наполовина мостчето с триона си отдолу, за да може да удържи само един човек.
След няколко дена казал на жена си:
— Невясто, аз ще отида да прибера сеното, че е тъкмо просъхнало. А ти стой тука. Недей излиза никъде: може някой да дойде да ме потърси.
— Тъй ли? — викнала тя. — Че аз затворница ли съм — да стоя по цели дни в къщи? И аз ще дойда.
— Добре — казал той. — Излез се поразходи, само недей идва подире ми на ливадата. Ще стъпчеш сеното.
— Та затова и ще дойда. Ще дойда нарочно да го стъпча. Напук на тебе!
Тръгнал той. Тръгнала и жена му след него. Стигнали до реката. Мъжът минал предпазливо по моста. Като се приближила жената, той й рекъл:
— Невясто, бавно и кротко минавай, че тоя мост ми се видя счупен. Дърветата са слаби и прогнили. Ако върви човек полека, ще го удържат, но разскача ли се, ще се строполи в реката.
Жената това и чакала.
— Ти ли ще ми казваш как да вървя? — викнала тя. — Не само ще скачам, а и ще танцувам.
И наистина се разскачала и разиграла по моста. Гредата изпраскала, мостът се счупил и жената се озовала в реката.
[ad id=“237001″]
На мъжа домъчняло. Тръгнал да търси жена си нагоре срещу течението, за да я извади. Неколцина косачи, които работели на брега, го запитали накъде се е запътил.
— Жена ми се удави — рекъл им той. — Бързам да я извадя.
— Ей, че си глупак — казали те. — Защо ще я търсиш нагоре? Ако е паднала, в реката, водата ще я отвлече надолу, по течението. Там я търси.
— Не познавате жена ми — казал им той. — Тя е толкова опърничава, че прави тъкмо обратното на онова, което трябва да направи. Уверен съм, че и когато е почнала да се дави, не ще се остави на течението да я изхвърли, а ще тръгне насреща му.
— Щом е била такава работата — рекли косачите, — за тебе ще бъде по-добре, ако не намериш жена си.
Така и станало. Колкото и да обикалял по двата бряга на реката, мъжът не намерил опаката жена.
[ad id=“238430″]
