Блокираният гняв. Какво стана на 14 декември 1989 г.

14 декември 1989 година остава и до днес противоречива и митологизирана дата в самото началото на прехода.

Дали събитията тогава не са изпуснатият шанс на току-що създадената опозиция наистина да поведе прехода? Възможно ли е било да се стигне до военни и кървави сблъсъци и къде бихме били днес, ако това се беше случило? Какво наистина е имал предвид Петър Младенов, произнасяйки репликата “Най-добре е танковете да дойдат?”

Колективната фантазия години наред търси и вероятно ще продължи да търси свои и винаги различни отговори на тези въпроси. Макар да има достатъчно проучени факти както за вината на Младенов, така и за готовността на танковата бригада в Банкя да действа по заповед на военния министър.

Чисто психологически обаче случилото се на 14 декември 1989 г. остава недостатъчно анализирно от гледна точка на гнева, който едновременно отпуши и блокира.

Разгневените хора бяха принудени да се засрамят като некултурни
Вместо гневът да се насочи към търсене на истината, той беше канализиран и принуден да се засрами като некултурен. В емоционално отношение това отличава съществено България от другите тогавашни социалистически страни, чийто гняв тръгна по коренно различен начин.

Може ли културният човек да бъде ядосан? Защо е толкова лесно да бъдем засрамени заради гнева си? И може ли да се прости на един културен лъжец? Струва ми се важно да разсъждаваме върху това.

Едно поколение, различни общества
На 29 ноември 1989 г., след протести в цялата страна и национална стачка, блокирала Чехословакия, Народното събрание премахва члена в конституцията, който определя водещото място на комунистическата партия в живота на страната.

На 4 декември граждански движения окупират централите на ЩАЗИ в Ерфурт и в Лайпциг. Целта е да не се позволи унищожаване или използване на досиетата, а те да бъдат поставени под граждански контрол. На 15 януари 1990 г. хиляди демонстранти превземат централата на ЩАЗИ в Берлин.

Именно на тази дата, 15 януари, в България Народното събрание ще гласува това, което не е било гласувано месец по-рано, на 14 декември 1989 г.– премахването на член 1 от Конституцията, който определя ръководната роля на комунистическата партия в живота на страната.

Какво се случи?
На 14 декември в София е внесен проектозаконът за премахване на член Първи. Еуфорията от новината е голяма. Макар че процедурно това предложение не може да се приеме, протестите, започнали със студентски шествия от цяла София за автономия на висшите учебни заведения, вече са събрали хиляди хора на площада пред Народното събрание, които искат точно процедурно невъзможното – и то веднага. Хората се увеличават, еуфорията расте, очакването, че нещо ще се случи – също.

Когато от сградата на парламента започват да излизат депутати и министри, включително Петър Младенов, заместил Тодор Живков след неговото отстраняване на 10 ноември, множеството ги освирква. “С този екстремизъм вие тласкате България в пропастта”, казва ядосаният Младенов и добавя по-късно репликата, уловена от камерата на Евгени Михайлов: “Най-добре е танковете да дойдат”.

Тази „танкова“ реплика ще стане известна едва месеци по-късно – по време на първите свободни избори, ще породи искания за оставка по време на студентската стачка в университета и Града на истината, и в крайна сметка ще доведе до една от победите на зараждащото се гражданско общество – оставката на Петър Младенов от поста президент, заеман от него от април 1990 година.

Но тогава, на 14 декември, еуфорията и гневът са непознати нови състояния, които са наелектризирали всички. Опозицията СДС е създадена само преди седмица. От сградата на Студентския дом лидерът на опозицията Желю Желев призовава: „Трябва да победим нашите противници преди всичко с високата си политическа култура, както победиха гражданите на ГДР и Чехословакия. И за да покажем, че ние действително притежаваме тази по-висока политическа култура, утре елате пак в 17 ч., за да чакаме и да видим отмяната на целия член 1 от сега действащата конституция. Лека нощ!“.

На другия ден обаче управляващата комунистическа партия, която продължава да контролира националните медии, вече ще е разпространила своята версия за случилото се на 14 декември – еуфорията и радостта ще са преведени на езика на омразата – и страхът ще блокира хората в провинцията.

На другия ден БКП разпространява своята версия за събитията. Еуфорията и радостта са представени като омраза
В декларация във вестник „Работническо дело“, все още официоз, протестиращите ще бъдат обвинени в „политическо безкултурие и нетърпимост“. Вестникът ще подчертае, че „действия от такъв род… могат само да дестабилизират обстановката в страната, да я тласнат към хаос и национална трагедия.“ БНТ ще излъчи репортаж от събитията, с избрани кадри на хора в близък план – възрастна жена без зъби, която крещи. Всички ще бъдат наречени екстремисти, тълпа, която тласка страната към хаос и национална трагедия.

Това ще предизвика огромен шок. Никой от протестиращите няма да разпознае себе си в тези репортажи. Ще започнат протести – срещу образите, които телевизията разпространява. Ще се появат ръчно изработените плакати „Аз не съм тълпа“. Вечер след митинг хората ще изваждат портативни телевизори и ще гледат новините, след което ще се събират на протест пред телевизията, където ще скандират: „Монтажисти!“.

„Монтажисти“?
Тук ще отворя една скоба. От днешна гледна точка това вероятно звучи забавно и дори невероятно – да обвиняваш работещите, че вършат това, което им е работата – да монтират кадри – но в края на 1989 г. това е болезнен въпрос на чест. Въпросът за медийния образ, за индивидуалния и груповия образ на протестиращия човек.

През 1990 г. тази подмяна на образите стана тема на моята дипломна работа като студентка по журналистика. Толкова голям беше моят шок, че трябваше да го изследвам. Ще спомена само, че преглеждайки рулоните с кадрите от митинга на 14 декември, съм запомнила именно жената с липсващи зъби. Именно тази жена беше снимана многократно и „монтирана“ в репортажа така, че да създава усещане за група хора, които са маргинални, не знаят какво искат, не изглеждат културно и са грозни. Тъй като около мен на митинга на 14 декември имаше само симпатични съкурсници и приятели, напълно подкрепях и разбирах всички, които скандираха възмутено под прозорците на телевизията „Монтажисти!“

Възможно ли е да си гневен и културен едновременно?

Българският отговор през 1989 беше „не“. 14 декември сложи начало на разделение, но не просто между провинцията и столицата, а разделение в начините, по които емоционално възприемаме себе си. Възможно ли е да си гневен и културен едновременно? Българският отговор на 1989 г. беше „не“. Това беше големият разрив в началото на прехода и сякаш един от големите и нерешени и до днес български емоционални проблеми. Спомням си, че по време на студентската стачка през лятото на 1990 година, в Монтана няколко души бяха опънали палатки на площада. Тогава една жена обобщи: „Тия не са наши. Тия са дошли от Софето да ни бунат града“.

Управляващите ще съумяват да засрамват всеки протест като „некултурен“, нецивилизован, внесен отвън, не отговарящ на традиционните ценности и толерантност на народа.

Опозицията дълго време няма да намери възможност да наложи адекватно темата за истината и справедливостта.

Темата за истината ще бъде подменена с темата за културата.

Диана Иванова www.svobodnaevropa.bg, Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036.