Митинг против връщането на имената на турците се провежда на 5.01.1990 в Стара Загора

Първите дни на 1990 са изпълнени с напрежение и драматизъм. Все още на власт е БКП, но в България ври и кипи. Турците си искат имената.

Как и по какъв начин са им отнети ще стане дума по-долу. С указ на комунистическото правителство се рeшава да им се върнат родните имена. И тогава(за чест на българския народ – много малка част) започват протести – сега пък срещу този процес. На 5 януари малка група старозагорци излизат на митинг. Издигат се лозунги от сорта на „България на Българите“ и „Турците в Турция“ . Повечето над 45 годишна възраст си спомнят, че  зад „спонтанният“ митинг в Стара Загора стои тогавашната БКП . Вероятно гузна съвест е накарала тогавашния кмет Тотю Нанев да се подпише под декларацията за приемане закон по националния въпрос, срещу собствената му партия.

Така или иначе имената на турците са си такива, каквито майките и бащите им искат да се казват. В една демократична страна всеки може да се казва, както си иска. Ако иска Венера, ако иска Петър, ако иска Офелия. Не група партийни велможи да определят имената на децата. Тази статия всъщност е за всички под 40 годишна възраст. Историята накратко:
На 24 декември 1984 година силите на армията и милицията обкръжават тогавашния Кърджалийски окръг – района с най-много български турци, чиято обща площ е около 3 000 квадратни километра. “За няколко дни налагаме, дето се вика, военен режим”, казва тогавашният министър на вътрешните работи Димитър Стоянов на заседание на ръководството на МВР. В първия ден от операцията са изградени четири КПП, въведен е вечерен час, влизането и излизането от окръга е възможно само с пропуск, телефонните връзки са прекъснати, пощите не работят, в окръга навлизат неустановен брой БТР-и и 15 машини с водни оръдия, дислоцирани са 1 400 въоръжени мъже, а милицията раздава оръжия и на цивилни. Прекратено е издаването на паспорти на останалата част от населението, служителите от паспортните служби са пренасочени към Кърджалийски окръг. В условията на военна блокада жителите са принудени да сменят имената си със славянски. Новото име се вписва в моментално издадения нов паспорт.

По данни на МВР, документирали първите дни на операцията, в протестите срещу насилствената смяна на имената са участвали 11 000 души. От тях са били иззети следните оръжия: няколко ножа и… клони. Най-активните протестиращи са откарани на остров Белене – в бившия политически затвор, който официално е закрит още през 1968 година. Заради българските турци отново е отворен през януари 1985 година. По същото време МВР се сдобива и със собствена армия – това са така наречените “вътрешни войски”, наброяващи 2 000 души, които са предоставени на милицията, за да подпомагат “работата ?” срещу българските турци.

До януари 1985 година целият този процес се пази в тайна – както в останалата част от България, така и пред външния свят. До началото на януари подробности не знае дори СССР, както се вижда от документите в архива на МВР. В средата на януари 1985 година френският президент Франсоа Митеран отменя планираното си посещение в България именно заради насилствената асимилация. Тази новина почти съвпада със заседание на Политбюро, на което преименуването е обявено за успешно приключило в Кърджалийски окръг. Насрочва се провеждането му и във всички останали части на страната, където живеят български турци. На 31 март 1985 година процесът по издаване на паспорти с нови имена е обявен за приключил в цяла България.
Името на престъплението
Половината български турци са вече преименувани, когато пропагандната машина изобретява името на това престъпление. То е кръстено “Възродителен процес” – израз, който отразява официалната версия на режима от онези дни. Според тази версия, българските турци не са принуждавани с оръжие да се преименуват, а го правят по собствено желание, тъй като са открили “истинските си родови корени” и автентичната си “българска идентичност”.
Ударът, който пропагандният израз “Възродителен процес” нанася на реалността, е двоен: първо – това, което се случва, не е някакъв плавен “процес”, а тъкмо обратното – внезапен щурм. И второ – това, което държавата извършва с българските турци, не е “възраждане” на някаква българска идентичност, а тъкмо обратното – погребване на истинската идентичност.
Този сблъсък между същността на престъплението и името, с което се обозначава това престъпление, е и до днес основна пречка пред разказа за това минало. Парадоксално, но факт: най-недостъпните тайни на насилствената асимилация бяха разкрити от изследователи и надлежно разказани, но най-достъпното – официално използваното име “Възродителен процес”, така и не беше анализирано, преосмислено и обяснено на следващото поколение.

Мълчанието на учебниците
В един от учебниците по история за 10-и клас, който е получил одобрението на МОН, изразът “Възродителен процес” е поставен в кавички, но нито е разяснен, нито илюстриран с някакъв факт. Ето цитат: [Екологичната криза на 80-те години] “е допълнена от спад в раждаемостта и етническо напрежение поради “възродителния процес” (“История и цивилизация. 10-и клас”, изд. “Даниела Убенова”, 2012 г.). В текста няма нито дума за историята с преименуването. Читателят така и не получава възможност да разбере кое е историческото събитие, за което се говори.
Друг учебник (“История и цивилизация 10-и клас”, изд. “Анубис”, 2012 г.) не обелва нито една дума за насилствената асимилация. Нито една.

Трети учебник (“История и цивилизация за десети клас”, изд. “Просвета”, 2012 г.) е единственият, който пояснява, че “възродителен процес” означава “насилствено преименуване на българските турци”, но и той не разказва самата история. Нито пък обяснява защо нещо, определено като „възродително“, е всъщност нещо, което е „насилствено“.
Нищо чудно, че в България нараства броят на хората, неспособни да разграничат историческия термин “Възраждане” (в смисъла на Ренесанс) от пропагандната присъда “Възродителен процес”. Направете си експеримент и потърсете книги за “възродителния процес” в книжарниците – веднага ще Ви насочат към рафтовете с история на националния подем от 19-и век.
И вместо заключение ще завърша с един коментар от Фейса:

Asparuh Mitkov
„Имах колега и приятел от студентските години-Бирхан от Кърджали,лека му пръст! Обади ми се по телефона късно вечерта и ми каза:“Пич,не мога!До вчера за моите ученици в гимназията в Кърджали бях Бирхан,от днес съм Бранко! Ела да се видим преди да замина!“Годината-годината на великото заминаване. Замина за Турция, родителите и брат му останаха между двете граници и след намесата на Швеция имигрираха там!Бирхан се срещна с рака и не го победи!Почивай в мир,приятелю! И дано не си видял как Лютви Местан целуна Сергей Станишев,в знак на вечна преданост!“