„Народна топка“ в двора на най-хубавото старозагорско училище през 70-те

Детство мое! С годините все повече спомени се връщат, цветни и толкова шарени, въпреки, че 70-те на миналия век бяха годините на черно-белите снимки и телевизия, в която всички бяхме влюбени, като най-новото чудо на техниката в нашите домове.

Училището в Стара Загора, в което ходех тогава, беше Девето основно „Веселин Ханчев”. Чисто ново, просторно, светло, с огромен двор и площадки за спорт, а физкултурният салон миришеше още на боя. Като влезеш в него имаш чувството, че си на някое международно състезание. Щастливи деца бяхме, послушни, изпълнителни, образцови. Но не съвсем… както се случва на всички малчугани.

В онези години много се играеше „Народна топка” – в часовете по физическо, след училище, пред блока, в градинката, където и да е – само да имаше достатъчно широко място.

Първите години в Девето ходехме само първа смяна. И след последния час започваше екшъна. Униформата на момичетата беше задължителната черна манта с бяла якичка, тъмен панталон и пионерската връзка на врата. Излизахме от петия или шестия час, хвърляхме чантите в тревата пред физкултурния салон и ей това игрище на снимката, ако можеше да говори…

Естествено се започваше с разпределение на играчите по отбори. Тогава бях на 11-12 години. Имах червени гумени ботуши, с които изкарвах сигурно от ноември до пролетната ваканция. Много „щастливи” две „полови” блузи, плетени и дебели, които сменях и толкова. Бях много дребничка сред връстниците си, но пък бърза, пъргава и хващах топките от раз. Затова ме искаха като член на екипа, който се впускаше яростно в съревнованието по народна топка. Вървях си вече със спортния прякор „червените ботушки”. Голямо тичане, неистово кръстосване на игрището, много емоции, смях и искрено забавление. Най-нещастна се чувствах, ако ме удареха и трябва да отида „консул” зад линията. Но и това ставаше неминуемо.

[ad id=“100892″]

И така – докъм 15 часа. Тръгвах си от площадката с големи кръгове прах върху черния сатен на мантата, зачервени бузи, изкривена на врата пионерска връзка, разрошени опашки,  а от бялата якичка нямаше и помен, но пък с най-лъчезарните и удовлетворени очи на света. Естествено изтритите подметки, черните черти на червените ми ботушки не влизат в сметката на положителните емоции. Кой обаче тогава мислеше за това…

За известно време номерът със закъсненията минаваше. Да не забравяме, че все пак имахме домашни телефони в онези години и дневният контрол се осъществяваше основно чрез тях. Един ден ме няма по обяд, втори ден ме няма, измислям някакви кръжоци, някакви отрядни събрания, като си мисля, че ще заблудя нашите. Да, ама и родителски срещи се провеждаха. Та с тази обща бодлива вила на врата успяха да ни поспрат от народната топка. Но за кратко. Разбраха, че ако е умерено, ние сме деца и имаме нужда от това.