Невяна Стоянова: Понякога най-близо съм до теб, а съм невидима…

Неназована някак, забранено неизречена,
разбива се в душата ми от бряг на бряг.
В дуел с гласа на разума, че е обречена
изгражда кей след кей да стъпи със сърцето си на тях.

Но кеят мост не е! По него да достигнеш до желаната посока.
Навътре във дълбокото те води, но не извежда до отсрещната страна.
Все някога да се обърнеш трябва на обратно,
когато в края му за тебе не трепери ничия ръка.

Когато там не стопли те прегръдка
и морето само те зове със безпределна широта
и глас отвътре ти нашепва – дори да го преплуваш,
не ще те чака никой на брега.

Тогава време е там всичко да оставиш!
От бликналите сълзи слели се със солените вълни
до трепета безумен, който тук, на кея, те доведе,
ала едва не те опустоши.

И пак по стъпките си трябва да се върнеш,
и крачейки да не забравяш, че животът се върти.
И днес отдолу си във тази въртележка,
но утре горе пак сърцето ти свободно ще лети!

Невяна Стоянова
02.05.2016