Ние, гражданите на Стара Загора

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 26, 1990 г.
НИЕ, ГРАЖДАНИТЕ…
Напоследък може да се чуят и такива думи: „Вече дотам се политизирахме, че (ах!)…” Това, разбира се, звучи подкупващо и може би „актуално”, дори умилително. А иначе една разходка из града не би ни изненадала с видяното, нито би ни разочаровала кой знае колко – картината общо взето е позната.

[ad id=“225664″]
Един разговор за чистотата на нашия град в никакъв случай не би бил разговор само за чистотата му, дори и ако се ограничим единствено с очевидните неща. Защото този проблем – нездравословната и неестетичната среда, в която преминава животът ни, е следствие от много други фактори. А най-лошото е, че идва момент, когато този „краен продукт” почва и да ни формира – нашия манталитет, нашата психика, мярата ни за света. И как иначе – щом всеки божи делник минаваш по разровени и мръсни тротоари, нали един ден от паметта ти съвсем ще се изтрие наивната мечта за по-други градски улици?
Ако проблемът се изчерпваше само с тротоарите – отдавна да сме ги позлатили, но (за съжаление!) много са доказателствата, че „градът на поетите и липите” е може би един от най-нечистите и неугледните. Трудно е да си го признаем, но е факт. Позната е приказката за снаха, която не изхвърляла сметта, ами я криела под рогозката. А под нашата „рогозка” повече място вече няма, собствената ни немара ни препъва, ослепява ни, оглушава ни, задушава ни. И – естествено – от време на време надаваме вик: „Абе няма ли кой?… Повече така не може… Трябва, разбира се, да има „някой”, чиято първа грижа да бъде тъкмо това.

[ad id=“263680″]

Но и много ни се иска тази грижа лично нас с нищо да не ни засяга. Тоест, да си го има този „някой” – народен съвет ли ще бъде. ХЕИ ли ще бъде, друга някаква ли служба по чистотата и благоустрояването – да си ги има тях, но да може ние пак да си я караме непритеснявани от нищо: да си изхвърляме битовата смет направо от терасите, да мием автомобилите си където ни кефне, да лющим семе по площадите и в автобусите, да плюем по улиците, да трошим пейки и лампи из парковете, да препускаме с непозволена скорост с личните си МПС, на които нарочно сме свалили заглушителите, та дано повече хора ни забележат и ни завидят…

[ad id=“237001″]

И – разбира се – за да покажем, все пак, че не сме прости, защото сме ходили по света и знаем кое как е, то от време на време да надаваме вик: „Абе какво става, в този град няма ли кой?…”
Има „кой”. И всички добре го знаем. През миналата година вестникът обнародва една наредба за вътрешния ред в града. Веднага след това възмутени граждани ни позвъниха по телефона: „Що за документ е това? В него само ни се натяква: „забранява се”, „ще се глобява най-строго всеки, който наруши…” В какво време живеем, къде отиват правата на човека?…” Мина време, войнствените сторонници на хуманността се укротиха, вече отдавна не ни звънят, забравиха за въпросната наредба. Защото всички я забравихме.

[ad id=“238430″]
Защото нищо не се е променило? Не, вече са налице твърде съществени промени. И на всички е ясно, че ще трябва и ние да се променяме, да отвикваме от някои удобни стереотипи на мислене – например и от този, че все някой някога ще запретне ръкави и вместо нас ще оправи всичко с един замах… А „замах” вече едва ли ще има, въобще мина времето на ефектните жестикулации и логиката на живота подсказва, че навярно още много вода ще изтече, докато някой ден видим площадите пред Народната опера и пред ОбНС завършени окончателно; докато разтвори врати сградата предоставена на младежите; докато Аязмото и другите паркове престанат да бъдат и градски сметища… И ще продължаваме да се сърдим на другите (с право, разбира се!), но сигурно ще се наложи да се повзрем и в собствените си физиономии, за да подирим и своята отговорност за това състояние на града ни…

[ad id=“236999″]
О още нещо. Знаехме го, но не смеехме открито да си го кажем. Ние, болшинството от днешните обитатели на града, сме пришълци отвън. А беше време, когато ни се внушаваше, че те „гражданята кореняци”, са все разни оеснафени интелигенти, бюрократи и чиновнически душици, които знаят само да се превземат със своите „обноски” и претенции за културност, дето понамирисват на нафталин… А ние – ехе! – ние бяхме хора от друго тесто, ние бяхме призвани не само да строим национални обекти и светли бъднини, но и да налагаме нови норми на разкрепостено и необременено поведение… А излиза, че е ставало въпрос за нещо съвсем друго – за обикновената култура нан бита, без която не може… И ще трябва сега със закъснение да си го кажем – че няма кой друг да направи града ни по-цивилизован, по-красив и по-чист, ако и лично ние всички не се впрегнем в това!…
Йордан СТОЕВ