Categories: Поезия и проза

Ники Комедвенска: Знам, че ни разделят светове – аз не съм родена за светица…

Ники Комедвенска

Вечно твоя

Знам, че ни разделят светове –
аз не съм родена за светица.
Кой ще иска с теб да прикове
мен – недоразкаяна вълчица,

дето носи гордо своя грях
и не коленичи пред амвона.
Никой жив не знаеше, че бях
твоята единствена икона.

Каза ли им колко нощи вих
и проклинах дявола и бога?
Три пъти света обиколих,
за да те забравя. Но не мога…

И се скитам – призрак уморен.
Дирите ми – кървава пътека.
Кой не хвърли камък върху мен
от омраза и от злоба?! Нека!

Ще приема всяка участ. Знам –
само тази обич ме спасява.
Ти ще се завърнеш свят и сам,
мен за векове ще ме забравят.

Но когато тръгнеш по света,
спомняй си понякога за мене –
как ти бях и хляба, и солта…

Подпис:
Вечно твоя Магдалена

Ники Комедвенска
„Свят за лудите“

Ники Комедвенска е съвременна българска поетеса, родена в Сливен и по думите ѝ „продължава да живее пак там от чист инат”. Автор е на книгите „Педя душа“, „Свят за лудите“. Носител е на много литературни награди. Сама казва за себе си, че е „по душа самодива, с нрав на чепато дърво. Трудна за харесване, невъзможна за обичане.

Родена съм в гр.Сливен в едно жежко лято. Макар че корените ми са от двата края на България, че и отвъд нея, докато съм раснала под сърцето на мама, сигурно съм прихванала нещо от бунтовния дух на Балкана. Затова не мога да си стоя кротко. Пак тук, в Сливен, завърших гимназия, наречена на името на големия възрожденски поет Добри Чинтулов, а моята алма матер е Великотърновският университет “Св. св. Кирил и Методий”.
Иначе съм обикновен човек, не по-различен от продавача на вестници и от усмихнатото момиче, което връзва букети с разноцветни панделки.
Понякога, ако успея да си открадна малко време, ходя за риба. Мога да гледам с часове задъхания бяг на реката и да слушам тихия шепот на листата, докато се опитвам да разгадая магическите им знаци.
Не успях да засадя дърво, макар да опитвах много пъти…
Обичам града си, земята си, но най-много обичам езика си. Думите, с цялата им красота и многозначност, ме опияняват. Вярвам, че на този свят няма оръжие, което да притежава тяхната мощ. Думите са това вълшебно нещо, което ни прави хора.
Какво искам от живота? Да ми даде достатъчно време, за да завърша започнатото.
Какво искам за детето си? Една България, която с гордост да нарича родина.
Ето това съм аз. Ни повече, ни по-малко…“
Просто