Все тази – вечната – дилема:
,,Да бъда или да не бъда!’’
А вече си отложи шлема
една епоха тесногръда.
И вече смъкна с неохота –
разжалвана и развенчана –
доспехите на Дон Кихота
от неръждаема стомана.
Обаче вярата ръждяса!
Нечуван ураган премина
и твоят свят се сгромоляса
като откъртена лавина.
И през олющената призма
на пламналите страсти люти
сега те виждам като призрак
между реликвите оплюти:
то сякаш, че на път за ада,
не в стая сякаш, а в бърлога,
ту с Дявола подемаш свада,
ту сам със себе си,
ту с Бога…
И вън от стаята те виждам:
в гъмжилото, в тълпата гъста –
прекършен, състарен, обиждан –
додето сам си носиш кръста,
по тръни стъпваш, по коприва,
за чуждото око незрими…
И страшна гледка се открива
от твоя хълм с библейско име!
Там –
в ниското –
като на сцена,
въвлечени в кошмарна драма,
най-ловките и настървените
не са оптическа измама.
Скриптят, потъпкани, скрижалите
в нозете им, в помийна яма,
и няма кой да ги пожали,
щом и търговците са в храма!
Подобно гейзери
наоколо
изригва тъмната им врява
и всичко преобръща в стока –
крушения, надежди, слава.
А виж душите им разпасани
и виж им трескавите лапи –
насища ли се тази пасмина,
надмогва ли се тази напаст?
А фарисеите?
А Юдите?
А овластените злодеи
къде и кой ще ги прокуди?
И на кого ще домилее
за ближния?
Какъв ти ближен
и що за допотопно вайкане? –
Злодеят се отрича трижди
дори от родната си майка;
от братя – братя се отричат;
бащи отдават чест на Дявола…
И само Господ се надява
да вразуми човека с притчи.
Каква ирония, обаче:
от плът и кръв,
от пеленаче
да го изваеш и типосаш
по свое – божие – подобие,
а той не мръдва и на косъм
от хищния си нрав особено;
а той –
подлъган и помамен
от стръв за почести и постове –
ту с меч ще връхлети,
ту с камъни
срещу предтечи и апостоли;
зализан тип, виконт, велможа,
Тартюф, продажна твар, подлога –
все той – подобието божие
Но спри се, братко, баста!
Иронията няма свършек,
а ти си в кратера на страстите
и всуе пръстите си кършиш.
Я по-добре си влизай в кожата
на стихотвореца, обречен
до край, до сетната възможност
и по призвание най вече
на словото…
Стегни се, моля те,
ръкави, ако щеш, запретвай,
че то си е направоо болест,
че то е като плам по жетва,
а думите са като житото –
и зърното е в тях, и плявата –
и сякаш плачат за пресяване,
но само че с вълшебно сито.
Не, няма да надскочиш ръста си!
Но би могъл –
далеч от славата –
додето сам си носиш кръста
и тежестта му те сродява
с ей тези покрай теб – недрагите,
злочестите и унизените;
додето превъзмогваш прагове
от всевъзможни угризения
и нескончаема тревога –
достойно би могъл, ей Богу,
да се постигнеш
и отсъдиш
да бъдеш или да не бъдеш…
Да бъдеш – или да не бъдеш!
Август, 2014 г.
Из „Птици в нощта“
