Политическа ламбада

[ad id=“225664″]

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 20, 1990 г.
ПОЛИТИЧЕСКА ЛАМБАДА
Няма да крия – в първите една-две седмици след 10 ноември се обърках. Здравата. Хем го очаквах този ден, хем ме изненада, че и стъписа. Ами сега! А ме изненада и стъписа най-вече защото същите ония, или по-скоро техните духовни чада, дето на 10 септември преди четиридесет и толкова години изпокъсаха снимките от домашния си албум и завързаха широка червена лента на ръкавите си, и днес вдигнаха глави.

[ad id=“237001″]

С присъща само на циника наглост забравиха верноподаническите си осанки, хистеричното си „Осанна!” и гракнаха: „Разпни го!” Но така, че повече се набива другото – „Виж ме!”. Нали разбирате – и аз се борих, страдах, системата не ми даде възможност да се реализирам, ама сега да му мислят тия, дето се реализираха… Това ми тягостно настроение се засили на деветия извънреден конгрес на българските журналисти. За първи път през живота си видях на едно и също място над хиляда и петстотин журналисти антиживковисти.

[ad id=“263680″]

Единни поне в манията си да се представят за такива. Питах се през цялото време – че то ако тая „ламбада” е истинска, като как Генералният е удържал властта самолично толкова дълги петилетки? При толкова „врагове” журналисти!
Притесних се – и преди бях недоволен (не казвам борец, опазил ме бог!), че и сега. Едва напоследък ми просветна. Заслугата не е моя – Тончо Жечев в една своя статия в „Литературен фронт” каза, че на „истинския интелектуалец и революционни времена прилича да е малко консерватор, както в застойни – революционер”. (В скоби ще вметна, че не се считам за интелектуалец, но мисълта ми органично близка.)

[ad id=“218001″]

Както във всяка формула и в тая сигурно има крайности, но трудно ще отречем, че истината е в повече. Поне животът около нас го доказва. Хора, дето грам публично съпротивление не са показвали десетилетия наред, даже напротив, сега се докарват за супер реформатори. С много „тежка” биография от 11 ноември насам. Други, дето разумно се възползваха от съблазните на властта сега надават неистов вой срещу номенклатурата. Пък и част от същата тази номенклатура се „революционизира” дотолкова, че ще помислиш, че няма по-страшен враг за нея от … номенклатурата. Човешко е – да станеш враг на … себе си. Трети, деца на … хайде този път да не изреждам, говорят с такава злоба за „репресивното” си минало, че да ти призлее. Четвърти – надушили възможност за политическа кариера, са се превърнали в генератор на сдружения и партии. Няма да се изненадам, ако имахме точна справка за сътрудниците на бившия Шести отдел, дали нямаше да настане още по-весела бъркотия сред част от „реформаторите”. Щото оня, който е свикнал да менява чест за положение, не се вълнува от понятия като нравственост, достойнство, позиция.
Напоследък е популярна мисълта, че имаме повече партии, отколкото идеи – каза я делегат на конференцията на АСО. Справедлива забележка. И понеже не достигат идеи, на преден план се изтъква личността, печелеща предимно с … критика и ловък език. Личности и герои – това е шансът за всички, на които не им достигат идеи. И хитро забравят, че това си е една политическа ламбада, малко различаваща се от преображенията на вечно живия сталинизъм. Пък и Бертолд Брехт много точно го е казал: „Тежко на нация, която се нуждае от герои!”. Едва в днешно време тази му мисъл може да бъде правилно анализирана и разбрана.

[ad id=“225664″]

Разбира се, не правя намек за чистите и нравствено извисените, романтиците, ако щете, които с апостолски порив тръгнаха далеч пред 10 ноември да „разчупват ледовете”. Към храня уважение, макар и да не споделям политическите им платформи. Но ламбададжиите – вчера – едни, днес – други – не уважавам. Пък и защо ли? Те сега се присъединяват към блокове, форуми, сдружения, но утре, след изборите, сигурен съм, ще се пренасочат. Излишно е да казвам към коя платформа.
Може би това е естествен процес, налагащ се от сложния политически градус. Възможно е.
Сега искам да се върна към думите на Тончо Жечев. Те са прости и ясни, но зад тях прозира и драмата, и трагедията на част от интелигенцията ни. Не е най-важното днес да блеснеш с умна дума и добра критика на миналото, по-важно е доколко ще се приближиш до драмата на народа. Същият народ великомъченикът, великотърпеливецът, който все още ни гледа сеира и сегиз-тогиз и той прописва с някоя кратка декларация, в която простичко ни казва: ще ви послушаме още малко, а после не ни винете, че ще бъдете без ток, без хляб, без зеленчуци. Засега ние, заети в амбиции за политически престиж на едната или другата партия, не му обръщаме внимание, макар всичките ни „грижи” да са за Него, но след време ще замятаме името му – идат избори. И ще отсъди пак той – народът, той ще покаже кой бил прав, кой – крив. Амбицията за лидерство започва далеч преди изборите, но свършва точно с тях. Другото е от лукавого.
Георги ЯНЕВ