Срещу ДС и мафията. Колко сила носи едно ходене на плаж

Лятото на 2020 ще се запомни с акцията с лодка на Христо Иванова на плажа „Росенец“. Това, което я направи завладяваща, е простотата на цялото действие.

Иванов с лодката сякаш увеличиха хоризонта пред нас, защото показаха, че всеки акт, който извършваме, всъщност е политика. Дори и това да е ходене на плаж. Това откритие вече е огромен успех.

Действието, а не думите, е това, което ни кара да забележим истината. Докато тя е оставена в сферата на словото, може лесно да бъде принизена до категорията „конспиративна теория“. Но в сегашния случай никой не каза, че „държавата е завладяна“, а обществото усети точно това.

По време на протестите през 2013 година се занимавах усилено с архивна работа – заедно с екип от съмишленици проучвахме непознатите до този момент филмови архиви на Държавна сигурност и водих паралелно много групови разговори. Тогава преживяхме няколко подобни колективни прозрения. Например, че връзката между някогашната ДС и възхода на политици като Пеевски днес е пряка и видима. И че в един от запазените видеоразпити на 1989 г., водени срещу поета дисидент Петър Манолов, разпитващият офицер е всъщност Ангел Александров – видна фигура в посткомунистическа България, който предлага младият Делян Пеевски да бъде назначен за следовател въпреки липсата на юридически стаж.

Тогава възникна и този въпрос – защо очевидната истина за дълбоките връзки между комунистическите тайни служби и съвременното управление на България, довело до мафиотско превземане на държавата толкова трудно си пробива път? Дали и сега ще е така?

Груповите разговори, които водя в последните седем години, са често свързани с наследството на ДС. От тях научих, че Държавна сигурност продължава да съществува като два различни образа в публичния и в личния ни живот. Публичният образ за лошата ДС, която дърпа конците и управлява България, е различен от „домашния“ образ. В груповите разговори често се оказва, че ДС не са някакви хора извън нашия живот, а приятели, братовчеди, роднини, съученици. Те са помагали за какво ли не – за намиране на работа, вадене на паспорти, излизане в чужбина. ДС не е просто табелка, а е „чичо Гошо“, „братовчед ми A.“, „брат ми“. И тези хора са добри, защото правят услуги.

„Оказа се, че всичките ни приятели са работили за ДС!“ споделя например преди няколко години семейство, чиито членове са завършили през социализма елитна столична гимназия. За тях темата не присъства в разговорите с приятели, съзнателно я отбягват, защото „така или иначе загубихме доста приятели след промените, не желаем да губим още“.

В разговори с деца, чиито бащи са били в системата на Държавна сигурност, се оказва също, че въпреки различията, днес децата са по-скоро лоялни, разбиращи и благодарни към своите родители, отколкото обвиняващи ги за несправедливостта, която са поддържали с позициите си. Има, разбира се, и други истории, но в същността си нещата са такива.

Тоест – на ниво семейство и приятелски кръг – съществува много голяма лоялност към разказа и историята на „силните“, на „извършителите“. И към този разказ няма съпротива.

Това наблюдение не е много далече от днешния въпрос: защо фразата „държавата е завладяна“ води до задънена улица, а пътуването с лодка до плаж прави точно обратното.

Възстановяването на чувството за справедливост просто няма откъде другаде да мине, освен през съединяването на двата разказа – този на общността и този, който тече на лично и приятелско ниво. Сигурни ли сме, например, че когато искаме справедливо общество, сме съгласни да се откажем от благоденствие на собственото си семейство, ако то е постигнато чрез нередност?

Противоречието в тези желания е именно това, което поддържа години наред модела на завладяната държава. Но нищо, 2020 вече е вдъхновяваща. Оказа се, че за това е достатъчна една лодка.

Иван Дарийков