Разказ за страха на едно момиче от Стара Загора, което учи в Белгия

Една майка от Стара Загора ни написа за проведения наскоро разговор по телефона с дъщеря си, която е завършила ГПЧЕ „Ромен Ролан“ и вече четвърта година учи в Белгия. Ето и текста, който изпрати жената до ЗАРАТА:

„Здравейте, пиша Ви, защото знам, че не съм единственият родител, който следи новините като луд. В България вече почти няма семейство без дете или роднина в чужбина… и то все млади хора. Сърцата на майките трябва да са от бетон, а нервите им като корабни въжета. Слушаме и гледаме страховити кадри от атентати, стрелба, изнасилвания в доскоро уредената и цивилизована Европа, където изпратихме децата си.

Дъщеря ми е в Белгия от почти 4 години. Чуваме се всеки ден, говорим си и по скайп, понякога  и по два, три пъти. Няма да ви описвам какво бушуваше в мен след като новините за атентати прогърмяха по световните агенции. Кръвта се изтегляше и след секунди отново бушуваше във вените ми, цялото ми тяло губеше сила и в същото време не можех да си намеря място. Детето ми е отговорен човек и слава Богу веднага ми звънна, че е добре. Разговорите ни в края винаги приключват с едни и същи думи: Пази се, миличка, много внимавай, слънчице! И отговорът от нея: Не се притеснявай, мамо. Всичко е наред, само така страшно изглежда по новините, спокойно е.

До онзи ден… когато дъщеря ми за първи път се отпусна и сподели: Знаеш ли, мамо, забелязвам, че започна да ме обхваща параноя. Заставам на спирката и се оглеждам в лицата на другите чакащи. Ако забележа някой, облечен с повече дрехи, с качулка или шапка, гледащ в краката си, в главата ми се ражда въпрос: Дали да не се кача на следващия транспорт? Понякога наистина не вземам първия…

Човекът е така устроен, че дори и да знае истинската действителност, ако го „приспиват“ с успокоителни думи, той се самозалъгва. И когато му набият реалността в очите, направо се паникьосва. Е, точно така се чувствам от няколко месеца и аз. Хора от Азия бягат в Европа от войната в собствените им държави, а ние трябва да се преселим къде? – в някое забутано село, но бежанци с нечисти помисли плъзнаха навсякъде!

Мъчно ми е, че изгубихме децата си. Те вече са големи и сами вземат решенията си, а ние сме тук и ни остава единствено притеснението за тях…“