„Сатирици винаги ще има“ – Константин Коняров на 70 години

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ
в-к „Септември” бр. 137, 1980 г.
„САТИРИЦИ ВИНАГИ ЩЕ ИМА”
Навършват се 70 години от рождението на старозагорския журналист, сатирик и преводач КОНСТАНТИН КОНЯРОВ. По този случай с него се срещна и разговаря представител на редакцията.

-Кога у Вас за първи път се появи интерес към писането? Помогна ли Ви някой при тези първи изяви?
-Първите си сатири публикувах на 30 септември 1931 г. във в. „Жупел”. Това беше изненада за всички, които бяха свикнали да виждат в мене бъдещ художник. 1931 г. е годината на моето политическо кръщене.
При първите ми прояви на поет-сатирик, пък и по-късно, не ми е помагал никой. Аз чуствувах остро липсата на литературна среда в Стара Загора.
-От какво се обуславя интересът Ви към сатирата. Някои считат, че това е изкуство от „втора категория”. Какво бихте им възразил?
-Поради липса на средства мечтата да стана художник, с която бях живял от детските си години до получаването на свидетелство за зрелост, рухна. Възприетите идейни позиции (бях вече член на ОК на РМС в Стара Загора) и навикът да реагирам остро срещу отрицателните явления в живота ме ориентираха към сатирата и като художествено творчество, и като войнствуваща журналистика срещу недъзите на буржоазното общество.
На „Жупел” бях активен сътрудник до спирането му през 1934 г. През 1935 г. започна да излиза „Горчив смях”, а след неговото спиране – „Хоровод”. И на двата вестника ябх активен сътрудник.
Изкуството няма категории, но не се степенува. Степенуват се произведенията на изкуството. При това няма жанр (сатирата е жанр от „жанровете на смеха”), който сам по себе си да е спънка за създаването на високохудожествени произведения.
-Как се срещнахте с журналистиката? Промени ли се мнението Ви за нея днес в сравнение с началото на творческия Ви път?
-Първата ми среща с журналистиката е чрез в. „Жупел”. Неговия брой от 30 септември 1931 г. видях случайно в ръцете на един младеж във влака. Той четеше моята сатира. Не можех да повярвам на очите си. Преживях миг на велико щастие след рухналата мечта да стана художник.
Втората ми среща е през 1932 и 1933 г., когато приех да стана редактор на антифашисткия вестник „Македонска студентска трибуна”. (Бях направил отчаян опит да продължа образованието си, прекъснато поради много нещастия от личен характер, които се струпаха върху мен.) Като редактор срещу мен бяха възбудени две дела по чл. 7 на ЗЗД.
По-късно журналистиката стана моя съдба в истинския смисъл на думата. Аз съм един от основателите на вестник „Литературен подем”. Бях и известно време кореспондент на „Труд”. Но най-трайни и дълбоки са спомените ми и връзките ми с вестник „Септември”, на когото сътруднича от появяването му, на който бях и главен редактор от 1949 до 1951 година. Това бе интересен и труден период за вестника. Тогава се решаваха въпросите за формата на изданието, за привличането на повече външни сътрудници. Много сериозен бе и въпросът с кадрите. Не разполагахме с подготвени журналисти. Вестник „Септември” по онова време се списваше само от двама души. Сега окръжният ни вестник разполага с добре школувани журналисти, условията за работа са съвсем различни и естествено изданието стана по-хубаво, по-търсено и четено от хиляди трудови хора.
-През последните години Вие активно се занимавате с преводи. Какво Ви стимулира?
-Провеждам от 1935 г. Аз и на превода гледам като на своеобразна публицистика.
През юли 1941 г. издадох книжка с Лермонтови стихотворения под заглавие „Бородино” и други стихове” (естествено мои преводи). Беше време, когато трябваше да се напомни на хората за Бородинската битка, за провала на Наполеон при Москва.
Сега превеждам куйбишевски поети, защото е необходимо да се укрепва дружбата между двата побратимени града.
-Когато човек празнува юбилейна годишнина, той оглежда не само изминатия път, но непременно гледа и напред. Как Вие гледате на бъдещето?
-Макар по натюрел да съм сатирик, на бъдещето винаги съм гледал с оптимизъм. С оптимизъм гледам на бъдещето и сега, без да считам, че сатириците някога ще станат излишни.

ИЗ „МНЕНИЯТА НА МНИТЕЛНИЯ”
ЗА СЛАВЕЯ И ПЕТЕЛА
От далечни времена се спори
кой е по-добър певец:
славеят – герой на горските простори,
или селският петел…
Аз не съм по пеенето спец
като онзи дългоух осел,
който унижил певеца най-безотговорно.
Славеят – безспорно –
е талант голям…
Но за мен – макар и не дотам –
и петелът пей изкусно,
а над всичко – и месцето му е вкусно.
ЗА ЕДНА ГОРА
Какъв букак вековен,
каква гора хайдушка!…
Проучвам я, о, дълг синовен,
в ръка с… ловджийска пушка.
ЗА МЪЛЧАНИЕТО
Аз казвам, че е по-тактично,
когато се мълчи,
особено кога личи,
че се мълчи прилично.
МОЛИТВА
О, господи,
баща на боговете,
на теб се моля от душа,
прости ми греховете,
та пак да почна да греша.