Ще ги оставим ли в забрава?

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 12, 1990 г.
ЩЕ ГИ ОСТАВИМ ЛИ В ЗАБРАВА?
Повдигам този въпрос не защото напоследък е много модно да се критикува кажи-речи всичко, направено през последните 45 години. Налага го нашето време, което повече от всякога си е поставило задачата да намери верните критерии за стойностите в историята ни, за естествената им връзка с настоящето и бъдещото, за съхранените традиции.
Току в годините след 9 септември 1944 г., когато по обясними причини политическите страсти стигнаха най-високите градуси на скалата на емоциите и трезвата мисъл за значимото в историята бе пратена на последно място, едно след друго се зачертаваха имена и събития от миналото ни като „ненужни”. Видим израз на тази доморасла политика бе „свалянето” на български ханове, царе, духовници, на възрожденски дейци и събития, отдавна станали част от историята ни като народ и за това с техните имена наречени улици, площади, училища, читалища и т.н. Започна се подмяната им с други имена и названия.
Не бих казала, че се е действувало незаконно: по установения ред съответната община е вземала решение, че с протокол № едикой си, от едикоя си дата тази улица или този площад се нарича така и така. Тази печална участ не е отминала и Стара Загора. Не бих искала да бъда съдник на това време, нито на хората, които са вземали тези решения. Не желая да заставам в позата на обвинител и да питам: къде е било чувството им за историчност, за родолюбие. Дори се опитвам да разбера настроенията им, мислите им, които са ги карали да слагат кръст на исторически утвърдени имена и събития и да дадат предпочитания на други. Излезли току-що от фашистката преизподня, те са чувствували моралния дълг да дадат дължимото на онези, които са паднали в антифашистката борба. Едва ли и днес някой би оспорил решението им да бъдат обезсмъртени дейци като Неделчо Николов, Асен Велчев, Даньо Василев, Атанас Генчев, Нако Колев-Шоколада, Марко Иванов, Георги Колев и още редица други, чиито имена днес носят много старозагорски улици. Но веднага логично възникна въпросът: грижейки се заслужено за паметта на героите антифашисти, редно ли е да примирим с нихилизма, проявена навремето спрямо заслужили исторически личности от по-ранната ни история? Така безследно изчезнаха улиците с имената на видни старозагорци като: Анастасия Тошева, бележита възрожденка учителка, Захарий Княжески, един от пионерите на българо-руското културно сближение, оставил трайна следа във възрожденската ни книжнина, Александър Екзарх, крупна личност в обществено-политическия живот преди и след Освобождението (слава богу, че една софийска улица носи днес неговото име!). Димитър Наумов, без чиято многопосочна дейност трудно бихме могли да си представим възстановяването на града през 1879 г., на прилепчанина митрополит Методий Кусев, който чрез Аязмото вписва така плътно името си в старозагорската история… Това далеч не е пълният списък на „изчезналите имена” от старозагорските улици, но струва ми се достатъчно показателен, за да предизвика нашите размисли.
В интерес на истината трябва да спомена, че с течение на времето и постепенното преосмисляне на ценностите някои от тези драстични грешки бяха коригирани в една или друга посока. Така Институтът за подготовка и квалификация на учителите (ИПКУ) бе наречен на името на Анастасия Тошева (но нека припомня – при голяма настойчивост на местната общественост!). Универсалната научна библиотека носи с достойнство името на Захарий Княжески. Бюстът на Димитър Наумов, поставен в градската градина, все пак напомня за присъствието на бележития старозагорец. Но какво да кажем за онези, които и днес тънат в забрава? Нека започна с най-забравения – даскал Атанас Иванов, още повече, че през февруари т.г. се навършват 180 години от рождението му. Кой е той ли? Ами създателят на първото светско училище в нашия град през Възраждането, учителствувал в продължение на 44 години тук, учил на български език и история десетки български младежи, един от които е Васил Левски. Но напразно бихте търсили видима следа за него в родния му град, няма такава. Споделена е участта му в това отношение от учениците му – следовници, бележитите книжовници Атанас Илиев, Начо А. Начов, Георги Бенев, едни от първите членове на Българската академия на науките. А като си припомня само през последните години колко дълго време едно училище си търсеше име. Не искам да твърдя, че някогашното име на град Куйбишев – Самара, няма основание и за сегашно присъствие в Стара Загора, но не мога да приема и нихилизма, който отново се прояви и в този случай спрямо значимите имена в собствената ни духовна история. Та нали пак по такива съображения местната комисия по наименованията през миналата година отхвърли направеното предложение една детска ясла да бъде наречена с великолепното име „Майчина любов”, точно така, както се е наричало през Възраждането старозагорското женско дружество. Странно е, че дълбокият хуманен смисъл на понятието, уловен от нашите възрожденки още преди 120 години, на комисията се сторил… безидеен.
Зная колко трудно, сложно и отговорно е да се осъществи по естествен път връзката на миналото с настоящето чрез наименования на исторически личности и събития. Грешките на предишните поколения категорично ни напомнят за това и прибързаност никак не ни е нужна. Необходими са широка информираност, добро познание на историята, верни критерии към нейните стойности, особено за тези, които са натоварени от обществото да вземат окончателно решение.
А накрая нека да припомним едно неизпълнено обещание на старозагорския кмет, направено м.г. по повод 110-годишнината от възстановяването на Стара Загора. В навечерието на чествуването колективът на Историческия музей направи предложение пред старозагорската община парк „Максим Горки” да бъде наречен парк „Пети октомври”, тъй като на тази дата (1879 г.) в него е положен основният камък за възстановяването на града. Тогава в интервю пред в. „Шипка” Тотьо Нанев заяви, че този въпрос трябва да се реши след допитване със старозагорското гражданство, както и въпросът за името на старозагорското Аязмо. Още веднъж от сърце приветствувам това виждане. Само използувам случая да напомня, че времето тече и обещанията трябва да станат дела.
Величка КОЙЧЕВА