Из “Северозападен романь”, глава дваесе и втора
Сички знаеме, че идат празнични сбирания на ора покрай масите и чашите. Със сигурнус ше има мъжоря, къде манко повечко ше отпуснат душиците и женоря, къде ше ги гледат накриво. По тоа повод ви поздравяваме със следнио бесмрътен откъс от „Северозападен романь“, посветен на вечната драма – на съпругите им се оди дом, на съпрузите им се допива, а от сичко пати дечоро:
“Женоро поглеждаа начасто с по едно око къди масата на мъжорята, подбутваа се с лакът и си дуднеа нещо недоволно.
[ad id=“225664″]
Къди десет часо, коги оркестъро вече едва си стоеше на краката от умора, и музиката беше по-скоро некво виенье на умирачкя, жените се прегрупираа и минаа у контраатака. Най-потръпевши, кък секи път, излезнаа децата. Сека си викна ньойното (или ньойните у по-редки случаи) със смръщена физиономия, та да разбере, че требва да дое веднъга, ако не сака да му отпорат ушите. После му прошушня нещо и подсили приказката си я с шамар по гъзо, я с лекечко поскубванье на бакембардете. И мининките, кво да праат, поогледаа се, поогледаа се, па поидоа да свръшат кво нги беше наредено.
– Тати, а а си одиме… – каза Станирад (кръстен на двамата си дедеве – Радин и Станко) на Гьоко Гилгамешо. Он пръв сбра смелус, а другите кияци йоще се поврътаа като обрани евреи из салоня.
Гилгамешо беше мъж колко двама. С една ръка моеше да носи барем полвин кубик дръва.
[ad id=“263680″]
Коги требваше да сменева гума на оранжевио си москвич, само викаше комшиата да развръти и завръти болтовете, а он самичък дигаше целата таа градобитнина и я дръжеше у въздухо колко требе, без ич да се умара. Он се не отураше часто у пиенье, ама като почнеше, глей кво става. Не моеше да го дигнат от масата докъде не заспи, а се беше случвало да не заспива и по една недя.
– Макье ти ли те изпрати?
Станирад нищо не каза, само сви уши, що знааше, че кво и да напраи, сичко на ньеговата гръбина се трупа. Щеше да го бие или макье му, или баща му. Таа реакцеа беше предостатечна на Гьоко да разбере, че а допущил съсем умесно. Без да каа и една приказка, он само фана една бира от масата, муана я на един път, оригна се и запрати шишето къде оркестъро с такава сила, че бутилкята само извисте покрай слепото око на тромпетчиата и се пръсна у стената барем на иядо пръчета.
[ad id=“237001″]
… – Радко (он викаше така на сино си, що ньеговио баща беше Радин) – Ти си йоще миничък и не знааш, мойто мунче, ама де слуши да ти каем… Ниа не живеаме у Таджикистан или некъде на друго место. У таа дръжава има демокрацеа. Тва ше рече, че кой му се оди дом, мое да си фаща пъто. Кой па му се остаиня и има йоще да си допива, остаиня. А ако некой се проба да връти тънки номерца, кой знаа, мое па да му играа дръвенио господ по гръбината…”
