Синдром на придобита безотговорност

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 7, 1990 г.
Боледува ли здравеопазването
СИНДРОМ НА ПРИДОБИТА БЕЗОТГОВОРНОСТ
Спомняте ли си какво се случи в Акушеро-гинекологическата клиника в Стара Загора преди две години? Знаете ли защо бе предприет ремонтът на клиниката по детски болести? Известно ли ви е колко от колите на „Бърза помощ” се движат все още като по чудо? Колко поликлиники има нашият 170-хиляден град? Защо разширението на болницата пълзи като костенурка? Как така се получи, че на практика нуждите на здравеопазването бяха оставени за последна точка от дневния ред, за която така и не стигна времето да бъде разгледана?
ПАРАДОКСИТЕ НА СИСТЕМАТА
Първият опит на медицинските сестри от детската поликлиника да обсъдят на свое събрание проблемите си пропада. Завеждащата 1 детско поликлинично отделение (на практика – с пълномощията на главна лекарка на поликлиниката) д-р Петкова заявява: „Дори петиция до Народното събрание да изпратите, пак няма да стане по вашему!”
А медицинските сестри не искат нищо друго, освен да се отменят ненужните дежурства в приемното отделение на детската поликлиника, да се спрат обидните проверки ходили ли са сестрите и лекарите на визити или не, да не се мери работата им по това дали е изпълнен планът за болните и колко пациенти са прегледани…
Нека да не цитираме имена. Не защото биха последвали санкции, а защото сестрите са единодушни в оценките си:
-От време на време ни казват: „Дайте си бележниците!”. Не става въпрос за друго, а за дневниците ни за визитите. Това е единият вид проверка. Другият е, когато д-р Петкова се качва на линейката и тръгва по адресите, където сме ходили. Да провери ходили ли сме, наистина и какво сме направили…
-В поликлиниката имаме два плана. План за профилактиката и план за болните. Единият означава, че би трябвало да работим, за да намаляват заболяванията. Вторият – че сме длъжни да „отчетем” определен брой болни. Съществува норматив – пет деца на час. Ако не смогнем – ще ни намалят заплащането, ще ни порицаят. И в такива случаи „играе химикалката”. За да си изпълним плана…
-Ние не желаем повече да участвуваме по задължение в конкурсите за най-добра медицинска сестра. Но която не участвува ще усети последствията върху заплатата си…
-Както е с визитите в участъците. Длъжни сме да направим по 8 визити. Независимо от това колко са болните деца в участъка. И като знаем, че ще бъдем проверени, ходим. Глупаво се получава, но какво да правим. Звъним и се чудим какво да кажем. А хората казват: „Тая пак дойде!”.
Отделенията в детската поликлиника са три. Всяко от тях има своя завеждаща. Но „авторитетът” на д-р Петкова е безспорен. Тя взема решенията. Тя дава оценките. Възможно е, както твърди една от лекарките, д-р Петкова да притежава организационен талант. Но възможно е другото, подсказано ни от друг лекар.
-Методите на д-р Петкова са остарели. Нейното ръководство е всъщност командуване. А това предизвиква реакция.
И още едно мнение:
-Д-р Петкова изисква количество. Важното е да отработим определените часове. На едно събрание поискахме да гласуваме дали да я сменим или не. Тя не позволи: „Аз съм назначена от главния лекар на болницата, само той може да ме смени!”.
● Ретроспекция: През 1972 година се взема решение тогавашните детски отделения в поликлиниките да бъдат събрани в едно, като се оформи детска поликлиника. Независимо от това какви са били подбудите, резултатите не са положителни – отдалечава се детското здравеопазване от хората, а тъй като отделенията не са специализирани, не се променя и качеството на медицинското обслужване. Ако няма отстъпление, то това се дължи само на добрата работа на лекарите и сестрите. Но след тази реформа за детското здравеопазване не е направено нищо повече до деня, когато в детската клиника на болницата (една порутена и отвратителна сграда) едно дете беше ухапано от плъх. Едва след този инцидент започна ремонт.
Та въпросът трябва ли да бъде дадена сградата на партийната школа за детска клиника е риторичен въпрос. Специалистите ще си кажат мнението, но трябва да се знае, че всичко може да чака само не бива да отлагаме грижите за здравето на децата ни.
ПОМОЩ ЗА „БЪРЗА ПОМОЩ”
На „щат” в отделението за бърза и неотложна медицинска помощ се водят около 80 автомобила. На книга. Всъщност болницата разполага с 46 линейки и 26 леки автомобила. От тях – 3 коли се водят на главния лекар д-р Ненов. Една линейка – излишно е да се подчертава, че това е най-хубавата – дежури на разположение на кабинета на активните борци против фашизма и капитализма и прави по десетина курса дневно. Осемнайсет коли (от най-използуваните линейки) са волги отпреди 20-25 години, които са за бракуване. И така нататък, списъкът ще отегчи всеки читател, но в крайна сметка излиза, че дори лекарите не че не желаят да пътуват по визити в разбитите, студени и очукани коли, с които разполага „Бърза помощ”. За шофьорите – какво да говорим? Три коли са без шофьори. Защото заплатите им са ниски. Защото не получават с години полагащото им се облекло, защото автомобилите не са застраховани, защото понякога няма пали за акумулатори (макар че има за обзавеждане), защото няма технически пункт, няма автомивка… Когато те поставиха на свое събрание исканията си за промяна, освен разяснения за новото заплащане, получиха и следното обяснение от главния лекар: „Вие да знаете пък здравните работници колко много искат. И сестрите и лекарите. И ние правим всичко възможно да задоволяваме потребностите.”

„ВЕЛИКИТЕ” ПРОЕКТИ
От 4-5 години Стара Загора си поставя високи цели в развитието на здравеопазването и медицинската наука. Висш медицински институт, Първостепенна клинична болница – всички условия за създаване на блестящо здравеопазване. Създават се клиники, разгръщат се проекти, раждат се амбиции. С какво и с кого да се мерим? С окръжните центрове? Това е малко, ние трябва да гледаме напред и нагоре… Така някак си възниква идеята в Старозагорската първостепенна клинична (тогава – в окръжна) болница да се създаде клиника по сърдечна хирургия. Намерен е специалист с име – през септември 1985 година като завеждащ първа (сега – трета) хирургия е назначен известният професор Милев – сърдечен хирург. Отпуснати са средства – разбира се, конвертируема валута – за закупуване на инструментариум, апаратура и други материали необходими за клиниката, която все още е проект. Колко точно са похарчените долари, ние не успяхме да установим, а и това не е наша работа. Както не е наша работа да търсим кой е дал парите. Така или иначе в един от складовете на болницата се пазят 47 сърдечни клапи – 22 аортни, чийто гаранционен срок изтича на 29.11.1990 година и 25 митрални – в гаранция до 16.01.1991 година. Първите са произведени през октомври 1984 г., вторите – през ноември 1985 година. Приблизителна цена на една клапа 2000 долара. Общо – около 94 000 долара.
А в една от хирургиите стои, без да бъде използуван, защото е предназначен за хирургия на сърцето, апарат „сърце-бял дроб”. Една сестра, чието име няма смисъл да споменаваме, казва: „Аз получих преди пет години пълен набор от инструменти за сърдечна хирургия.” И една друга сестра, Йорданка Георгиева, която сега „стопанисва” склада, допълва:
-Ние имаме цял набор от материали и инструменти за сърдечна хирургия.
И още едно свидетелство. На координатора на хирургичния блок, д-р Найденов:
-Имаме незначителен брой сърдечни клапи, но нямаме нищо общо с тях. Просто ги пазим от хора, които искаха да ги приберат, защото с две клапи може да се купи лека кола.
*
Нека да спрем дотук със сърдечната хирургия. „Великият проект” така и не бе осъществен. В замисъла му не би имало нищо лошо, ако не знаехме, че базата нан здравеопазването в Стара Загора е под морското ниво на нищетата. Ако не знаехме, че са пръснати пари за една грандоманска амбиция, а в АГ-клиниката избухна инфекция и жените трябваше да раждат в Казанлък и Раднево. Ако не сме свидетели на това как на майките, придружаващи децата си в детската клиника, храната се носеше в кофи. Ако Онкологичният диспансер не се чудеше как да си базират операционните маси, та да не се люлеят по време на операции. Ако не виждаме, че в града ни няма нито една, поне що-годе прилична поликлиника. Ако доста отделения не страдаха от хронична липса на инструменти или материали.
На този фон „великият проект” изглежда безсмислен и циничен. Но е показателен за отношението към проблемите на здравеопазването в Стара Загора; показателен е за грижите за здравето на хората. Не по документи, а в действителност.
Вината? Ще бъдем ли достатъчно честни, ако кажем, че е виновна само командно-административната система? Или Министерството на народното здраве и тогавашното ръководство на Медицинска академия? Нима нямат вина ръководителите на бившия Окръжен народен съвет, бившата дирекция „Народно здраве” и сегашните административни ръководители на болницата?
Написаното дотук не цели да отрече успехите на медицинското обслужване. Слава богу, в старозагорските здравни заведения работят умни и талантливи специалисти. Куцаше не качеството на тяхната работа, а организацията на здравеопазването, която позволи в много звена да се внедри един синдром на придобита безотговорност. Безотговорност към реалните нужди на отделения, диспансери или поликлиники. Безотговорност, която доведе до маскиране на сериозни проблеми или до премълчаването им. До планове на заболеваемост. До оформянето на стаи за „протежирани” болни. До пръскане на средства за обзавеждане. До нерационално използуване на линейки. До норматив 8-12 минути за един прегледан болен. До подрязване на инициативата на колективи и на отделни специалисти.
Потърпевши в крайна сметка се оказаха хората. А на един плакат в болницата пише: „Нашият най-ценен капитал е здравето на хората”…
Лъчезар ЛАЗАРОВ