В средата на 20-те години на миналия век започва дискусия относно нуждата от построяване на голям магазин, в който да се продават хранителни стоки. Такива сгради вече са имали повечето големи градове в България.
Дълго местните обществени дейци са спорили къде точно да се построят градските хали. За удобство, понеже е в идеалния център, в крайна сметка избират халите да бъдат точно там, където по-възрастните старозагорци ги помнят. На това място, обаче, се е помещавала Пожарната и ръководството на града взима решение тя да бъде преместена. Новото здание се отличава от тогавашната архитектура на града, интересна е и неслучайно е паметник на културата с регионално значение.
Работилниците на касапите са били в долната част , а помещенията на ветеринарните служби били вътре, на един горен етаж, където има малко балконче.
Халите са завършени през 1934 година и почти 60 години се използваха като най-големия магазин за хранителни стоки в Стара Загора. Те се бяха превърнали в институция.
Именно от рези първи години на тяхното съществуване са и спомените на Любка Бояджиева, която ги е описала в книгата си „Приказка за нашето време“.
„В халите бяха месарските и рибарските магазини. Те бяха малки клетки, разделени с желязна решетка. Върху големи куки висяха различни, но винаги пресни меса: цели агнета, пилета, прасета и на клиента отрязваха точно от тази част, която той предпочита, често и с препоръка от продавача как е най-добре да се сготви.
В дъното рибарските магазинчета предлагаха всякакви речни и морски риби, изложени в големи циментови корита, размесени с бучки лед, а също и хайвер, скариди. В борбата за спечелването на всеки клиент любезността на търговците нямаше граници.“ – Тези спомени на г-жа Бояджиева са отпреди 9-ти септември 1944.
[ad id=“263680″]
Не такива помним халите ние – децата на 60-те години на ХХ век. Стоките по щандовете никак не бяха изобилни, но леличките зад щандовете все още се усмихваха. Мен ме водеха там рядко, не беше кварталният Мол на семейството ми. Но винаги когато изкачвах всичките стъпала до входа, влизах с благоговение в Халите. Огромният сводест таван, голямото пространство и кънтящият звук от говора ни, придаваше някаква мистика на това място. А поле за действие на бързите детски крачета – колкото щеш. Едва ни удържаха да не се пързаляме по излъскания под. Много от нещата в разказа на Любка Бояджиева помня и аз. Най-силно са се запечатали именно големите корита за рибата, островчетата със зеленчуци и плодове бяха колоритни и ме привличаха.
[ad id=“225664″]
В края на 70-те зареждането на магазина чувствително и видимо се подобри. Имаше много стока, изключително и само българско производство. Това познавахме, на него си бяхме свикнали и ни е харесвало – нямаше информация какво ядат чужденците. Тогава се внесоха и някои съвременни промени в „обзавеждането“ – нови щандове, плексигласови витрини, хладилни камери, каса 1, 2, 3… Почти без промяна до края, обаче, остана щандът за риба, веднага вдясно от входната врата.
През 80-те нещата не се промениха кой знае колко. Лошо стана след идването на Демокрацията. Имаше периоди, в които трън да завъртиш, нямаше много, много какво да се закачи. Цялата идея за Халите като търговска база вече не беше примамлива за никого и през 1994 година сградата намери своя най-подходящ стопанин – Художествената галерия. Сега в културния център на града се оформи комплекс от театъра, операта, музея, античната улица с Форума, библиотеката. Това придава на Стара Загора много специфичен характер за изкуство и култура .
