Светослав Диамандиев: ЕДНО МНЕНИЕ ЗА ДАТАТА НА НАЙ-РАННИЯ КИРИЛИЧЕСКИ1 НАДПИС

За установяване на времето когато е започнало активното използване в българската писменост на пригодената към фонетиката на езика на Кирил и Методий гръцка азбука – кирилицата първостепенно значение имат най-старите кирилически епиграфски паметници и особено пряко датираните сред тях. Те са жалоните, които със своята достоверност дават основания за редица важни за българската политическа и културна история изводи. Кирило–Методиевската енциклопедия (нататък КМЕ) (1,с. 669) сочи въз основа на публикация на Казимир Константинов2 (2,с.19-29) 921 г. като година на най-ранния датиран кирилически надпис в българските земи, открит от него на входа на скалната манастирска църква до с. Крепча, Търговищко. Откривателят чете означената в него дата така: „В 6430(922) година през месец октомври почина раб божи Антон…”(2,с.25). Прóчитът на годината от сътворението на света като 6430 се основава на предположени от изследователя в надписа буквознаци SVЛ с числени стойности: за S – 6000, V – 400 и Л – 303.

[ad id=“225664″]

Но КМЕ не дава никакви конкретни данни за този надпис, не го публикува в отделна статия, не популяризира негово факсимиле. Този факт предизвиква изключителен интерес и ме провокира към внимателното разучаване на работата и констатациите на К.Попконстантинов.

Целта ми в настоящата статия е да изложа доводи срещу възможността да е въпросният кирилически надпис създаден през X в. Затова съсредоточих интереса си върху онези елементи от анализа на Попконстантинов, които биха могли да насочат изследването към прочитане на друга дата. Авторът намира, че 11 типични кирилически знака от надписа „…с начертанието си имат паралели във Варошкия, Самуиловия, надгробния надпис на чъргубиля Мостич от Преслав и в редица прабългарски паметници”(2,с.26). Установеното подсказва, че надписът от с. Крепча може по този белег да се изтегли към по-късна дата или около началото на XI в, към който период са датирани споменатите надписи.

Другият много сериозен аргумент да се оспори изчислената от Попконстантинов 922 християнска година е съмнението му в точното прочитане на втората буква от датата – V, която в кирилическата азбука има числената стойност 400. Според него начертанието на буквата V „… е нетипично за по-голямата част от славянските епиграфски паметници”. В проява на научна почтеност той споделя колебанието си и допуска като втора възможност, че би могло буквата на стотиците да не е V, а гръцката пси, която е с числена стойност 700. Изследователят пише: „По своето начертание тази буква се доближава до обърнатото Л и латинското V. В случай, че в годината не е изписана V, в което мъчно можем да се съмняваме, а се касае за пси (700) с изпусната вертикална хаста, надписът получава по-късна дата (6730 = 1222)” (2,с.26).

[ad id=“263680″]

Оприличаването на втората буква от надписа с V може да се оспори с два много устойчиви аргумента. В труда на К.Мирчев „Старобългарски език”, (в таблицата на с.21), е посочено, че числена стойност 400 има буквата от диграмен тип от кирилическата азбука ОУ, което не предполага това да се отнася само до втората част на тази буква У (върху което, впрочем, Попконстантинов изгражда тезата си) (3,с.21). В статията за буквата „У” в КМЕ авторите П. Илчев и Б. Велчева уточняват: „В старата кирилица У също се пише с два буквени знака – ОУ за У се появява най-рано като вариант на ОУ в края на реда (напр. в Мирославовото евангелие), а като редовна буква – през XIV в наред с ОУ(в руски ръкописи)”(4,с.217). Това много късно, макар и рядко, ползване на У като самостоятелен знак е дало основание на К.Мирчев да добави, вероятно за пълнота, в края на своята таблица на с.22.

Въз основа на изложеното си позволявам да изкажа предположението, че най-вероятната буква за стотиците в надписа е кирилическата Х (600) с наименование херъ, която с горната си половина напълно отговаря на намереното начертание. Същата горна половина от кирилическата буква Х е на нивото на горната запазена част на буквата на хилядите S, което е ниво и на буквата за десетиците кирилическото Л. Долната половина на Х се е заличила за тези, които след много векове полагат усилия да прочетат надписа. Същото се е случило според Попконстантинов и с долната част на буквата на хилядите S поради вероятната ерозия на част от скалата („От S е запазена горната част… Трудността в определяне формата на този знак (S) идва и от вдлъбнатината на скалата в тази част на надписното поле”) (2,с.26). Моето основание се подсилва точно от получилото се заличаване на долната част на буквата S, която в надписа е съседна на Х. Както се вижда от снимковия материал в статията на Попконстантинов и от факсимилето под № 6б, от което е извлечена илюстрацията тук, двете букви са били изписани така, че долните им части са попаднали върху изронилата се по-късно скала. С пунктираната линия за долната дъга на буквата S Попконстантинов очертава вероятно изчезналата по-късно част от нея. В допускането му, че е било възможно вертикалната хаста на пси (700) да се е заличила, се съдържа сериозна опора за моята теза. Предполаганата тук Х като втора буква от датата е значително по-правдоподобна от вариантната на изследователя пси.

[ad id=“225664″]

При изчисленията на християнската годишна дата Попконстантинов изважда от прочетените от него 6430 г от сътворението на света корекционната константа 5508 (Цариградска ера). Това е указание за предположението му, че надписът е датиран по гръцката календарна система – 15 – годишния календарен цикъл (Индиктиона). Не мога да знам съображението на изследователя да предпочете при изчисленията си на християнската дата гръцката Цариградска ера, но вероятно той е изхождал от вътрешното си убеждение, че датирането е извършено по гръцки във време, когато гръцката култура и гръцките обществени практики са доминирали в българската действителност. Това е един допълнителен мотив да се оспори предполаганото от K. Попконстантинов сътворяване на надписа по времето на цесар Симеон. Големият В.Златарски е доказал още през двадесетте години на XX в, че българите са използвали своята 12-годишна циклична календарна система и след покръстването си. Не бих допуснал, че изследователят K. Попконстанинов не е бил информиран за Българското летоброене в трудовете на В Златарски (5,с.371-376). За използването на древната българска хронология видният историк пише: „От приведените тук примери – години, които са дос-татъчни да ни убедят, че наистина е съществувало собствено българско летоброене, могат да се направят следните заключения: 1. че и след приемането на християнството българите са продължавали да водят летоброението по своята собствена ера – …”4 (5,с.376).

Преди покоряването на Българската държава от Византия книжовниците са посочвали задължително индикта, за да се избегне двусмислие с българската календарна система, която също е била в употреба по това време (вж.Чаталарския надпис). Фактът, че в обсъждания тук надпис не е посочен индикт, идва да покаже, че когато надписът е бил изчукан, гръцкото летоброене не е било вече конкурирано от българското. Цесар Симеон не би могъл да допусне да се пренебрегва „Българска ера 5505”, според която годината на сътворението на света е отстояла на 5505 години преди Р.Хр., и ако тя не е била подсказана по някакъв начин в надписа, значи, че авторите му са гърци или той е правен по време на византийската зависимост, когато в България е доминирала гръцката култура и практика на времеизмерването.

Впрочем, създаването на надписа след загубата на българския суверенитет се доказва и от името на гръцкия месец „октомври” в него (в текста -„октобра”), след като се знае, че българите са означавали месеците си с поредни номера (според П.Добрев десетият месец бил назоваван „елем” (6,с.99).

В приписката си към превода на „Четири слова на Атанасий Александрийски против арианите” от 906 г. Тудор Доксов е използвал при датирането на годината на покръстването на българите не гръцки или славянски, а българските календарни понятия за година и месец – „ехть и бехти”(7,с.7). Посочената дата в тази приписка определя по категоричен начин, че царското семейство е ползвало през 906 г. все още Българския циклов календар.

Нима би могло да се допусне, че на върха на славата си и на гребена на победоносната вълна в сблъсъците си с гърците цесар Симеон би бил благосклонен към замяната на българските календарни понятия с гръцки? И то когато братовчед му Тудор Доксов е дал доказателство за съхранение на българската летописна традиция!

К.Мирчев съобщава: „В българския език старинните названия на месеците биват изместени от проникналите чрез старата черковна литература съответни гръцки имена, които са всъщност латински по произход” (8,с.74).

Не би могло да се очаква, че гръцкото название на месеца „октобер” е могло, пренесено от гръцката църковна литература (!), да изтласка традиционното му българско или славянско наименование в нищожния срок на тоталния гръцки диктат между Осмия вселенски събор през 869-870 г. и Преславския събор през 893 г. по начин, че да бъде възприето от четящите гръцки език българи и използвано от манастирското братство през хипотетичната 921 г. Замяната на кирило-методиевското наименование на десетия месец листопадъ или листогонъ с латино-гръцкото октобер би могло да се случи едва когато гръцката култура се е настанила устойчиво в България през единадесети век.

В края ще цитирам Иван Гошев, който си позволява през 1961 г. да отбележи, че видният руски учен И.Д.Якобински „… приема, че т.нар. „кирилица” била измислена в Цариград, за да се пресече пътя на не гръцката глаголица, съставена от Константина (Кирила), като „внесените от Константина допълнителни букви за означаване на специалните славянски звуци” били „стилизовани съобразно гръцкия устав”, а „глаголическото писмо в своята история тясно се свързвало със Западната църква, с католицизма”,…”(9,с.11). Такова разбиране за едно изключително важно за държавността политическо поведение е реалистично и трезво. Замяната на българската азбука на Кирил и Методий – Глаголицата с гръцката кирилица не би могла да се инициира и осъществи в България по времето на цесар Симеон Велики.

Един друг аргумент в подкрепа на настоящата ми теза е останал много странно неотчетен от всички, които са имали нещо общо с проблема. Става дума за това, че при-добиването на познанието и опита на хората, които са почели паметта на раба божи Антон с обсъждания надпис е могло да стане след една продължителна поредица от решения и действия. Трябва да сме убедени, че създаването на една нова азбука неизбежно трябва да бъде резултат от обществена потребност. Нямам представа какви могат да са причините, които ще принудят един авторитарен владетел да разреши да се създаде втора азбука в замяна на създадената за неговия народ фонетично подходяща на езика на единението му.

Черноризец Храбър пише по повод забраната на василевса да се ползват непригодени гръцки букви за българския език: „Когато българите са вече християни с призната (от Осмия вселенски събор –доб. моя С.Д.) църква те бяха принудени да пишат с римски и с гръцки букви българските слова без пригаждане (към българската фонетика-доб.моя С.Д.)” (10,с.78). В Сказанието на българския хронист не се споменава съществуването на две азбуки.

Донка Петканова, която не би си позволила да бъде изолирано сама в научните си обобщения, е категорична, че по негово време е използвана само Глаголицата (11,с.92).

Да се допусне, че цесарят Борис е могъл да вземе решение за създаване на азбука, дублираща Глаголицата е невъзможно, поради утвърждаването на Кирило-методиевската писменост от папа Адриан II през 868 г чрез благословията му върху представената му от Братята Кирил и Мертодий религиозна християнска литература.

Още по-малко възможно е да е било взето политическо решение за тези изключително важни за националната независимост културни промени от цесаря Симеон.

Горните разсъждения пораждат риторичния въпрос – дали би могло да съществува отговорен владетел, който да допусне да се ползват в държавата му две паралелни азбуки, ако това не е било наложено от политически доминираща чужда страна.

По-нататък следва да се предвиди и време, в което познанията на езика и на въпросната нова кирилическа азбука да са достигнали до обителта в с.Крепча толкова скоро за времето си след описаните така хипотетични промени в писмеността на българите. И всичко това, когато начело на държавата стои един от най-великите български водачи и гъркофоби цесарят (импе-ратор) Симеон.

Анализът на така изложените обстоятелства показва, че те не биха могли да се вместят в периода до 921 г.

Огромно морално, политическо и патриотично значение имат обстоятелствата, спътст-

ващи предполаганата от славистиката замяна на Глаголицата с кирилица. Когато става дума да се заимства азбука на вековен враг, на една опасна империя и високомерна цивилизация, гледаща на България като на варварска държава това не е абсурдно, то изключено. Да допуснем, че е възможно да е тази промяна дело на българския цесар е все едно да повярваме, че Сталин бил разпоредил да се замени руската кирилица с немската латиница и то по време на Втората световна война. Изключено е, нали?

Начинът на изписване на надписа показва познания за езика и за новата азбука, която

представлява пригодена към фонетиката на езика на Кирил и Методий гръцка азбука, както и натрупан опит в писмена практика. Което е указание, че този надпис е създаден от българин след въвеждането на Кирило-методиевската писменост, за което е било необходимо технологично време, каквото липсва пред 921 г.

Използваните букви „Б”, „Ж”, „Ъ” и „У” доказват, че монахът е познавал азбука, която не съответства на сведението на Черноризец Храбър, според което гърците са принудили българите да пишат в периода между 870 и 893 г. своя език с римски или гръцки букви (вместо своите) без пригаждане. Т.е. изчукването на надписа не е станало преди Преславския събор.

Различието в първоначално определената от К.Попконстантинов дата като 922 г. и посочената в КМЕ и в други публикации 921 г. е несъществено за темата на статията.

Намирам изложените обстоятелства и съображения като напълно достатъчни за твърдението, че в коментирания надпис е била записана годишната дата SХЛ, която има численото значение 6630 от Сътворението на света. Това значи, че надписът е бил изсечен през месец октомври на 1122 година сл.Хр., ако се изчислява с Цариградската ера 5508, когато записът по тази система е вече по-вероятен. И още нещо: очевидно не следва да се припокриват a priori двете дати – на смъртта на монаха Антон и на създаването на надписа. Същото се отнася и за надписа от надгробната плоча на ичиргу боила Мостич. Установеното от археологията, че плочата е над вторичен гроб, обективно превръща убеждението на традиционалистите в предположение.

ЦИТИРАНИ АВТОРИ

1. Д о б р е в, Иван, К. П о п к о н с т а н т и н о в. Епиграфика старобългарска, – В: Кирило-Методиевска енциклопедия.Т.1. С., 1985.

2. К о н с т а н т и н о в, Казимир. Два старобългарски надписа от скалния манастир при с.Крепча,Търговищки окръг.- Археология,19,1977,№ 3.

3. М и р ч е в, Кирил.Старобългарски език. В.Търново, 2000.

4. Кирило-Методиевска енциклопедия. Т.4. С., 2003.

5. З л а т а р с к и, Васил. История на Българската държава през средните векове. Т.1, ч.1. С., 2007.

6. Д о б р е в, Петър. Царственик на българското достолепие. С.,1998.

7. V a i l l a n t, A. Discours contre les ariens de saint Athanase. Version slave et traduction en français. Sofia, 1954.

8. М и р ч е в, Кирил. Историческа граматика на старобългарския език. С.,1978.

9. Г о ш е в, Иван. Старобългарски глаголически и кирилски надписи от IX и X в. С.,1961.

10. Д и а м а н д и е в, Светослав. Защита на българската писменост от преди 870 г. Ст. Загора, 2013.

11. П е т ­к а ­н о ­в а.Дон­ка.Чер­но­ри­зец Хра­бър. С., 1999.

12. Б е ш е в л и е в, Веселин. Първобългарски надписи.С.1979.

П.П. Настоящата статия представлява развитие на публикуван текст в списание „Палеобулгарика”,кн.3,2010 г.

ТУДОР ДОКСОВ ЗА НАЧАЛО НА ПОКРЪСТВАНЕ НА БЪЛГАРИТЕ. ЗНАЧЕНИЕТО НА ПОСОЧЕНИЯ МЕСЕЦ БЕХТИ СЕ ОПРЕДЕЛЯ КАТО НОЕМВРИ

До същата дата стигаме в приписката на Тудор Доксов върху Атанасиите: „Този Борис покръсти българите в годината ехть бехти”(7, с.51). Датата „етх бехти” е от Българския циклов 12-годишен календар и съгласно таблицата на календарите (8,с.28-29) съответства на християнската 866 г. От известното от други исторически източници пристигане на римските църковници в Плиска през ноември 866 г. разбираме и значението на „бехти” като българското име на месец ноември. Това представлява едно оригинално попадение в нашата историография.

Приписката е представена от Б. Христова, Д. Караджова и Е.Узунова със същия превод (9,с.89) като препис на кирилически текст от XV в.

Авторът на приписката или преписвачите са пропуснали, обаче, да посочат годината на „покръстването на българите” като година с начало Сътворението на Света. Този пропуск се отстранява като съответната християнска година се определя в рамките на известен период, както е в случая. Като знаем, че годината етх е 11-тата година от 12 годишния цикъл на Българската хронологична система, можем да определим няколко години от интересуващия ни период с българското наименование „етх”. Може, разбира се, да се ползва таблицата за привързването на българския циклов календар към християнския календар (8,с.28,29). Според таблицата възможните три години с наименованието „етх” са (съответно през 12 години): 6359 г. от СС(854 г. от Хр.календар), и другите две дати 6371(866) и 6383(878)(8,с.32). Единствената от тях, която може да е пряко свързана с процеса на християнизацията на българите е 6371 г. от Сътворението на света(СС), която изчислена с константата 5505 от Българската ера дава християнската година 866 (6371 минус 5505). Наистина съседните й от двете страни години „етх” са неприложими за целта. Основание да предпочетем Българската ера вместо Цариградската ни дава българското означаване на годината от самия Т.Доксов.

Историографията не осведомява за значимо за нашето минало събитие от 866 г. освен посрещането на двамата римски епископи с придружаващите ги свещеници от владетеля Борис в Плиска, което може да бъде единствено резултат от осъществена договореност между цесаря и папа Николай I за признаване на Българска православна църква и нейното укрепваие в диоцеза на катедрата на свети Петър.

От всичко това се разбира, че Т. Доксов посочва 866 г. като начална година на „покръстване на българите”.

Фразите „Борис–Михаил покръсти българите” или „българите бяха покръстени” прикриват действителните събития, съдържащи се в изразите „Борис-Михаил даде на българите християнска църква” или „българите получиха своя православна църква”. Такова фактическо събитие добива за онези години юридическа стойност при наличие на документирано споразу-мение за създаването на поместна православна църква между предстоятеля на църквата-кръстителка и владетеля, който желае да присъедини държавата си към християнската цивилизация, както и на решение от протокол на достатъчно представителен църковен събор, което е имало същата стойност.

Актът, освидетелстващ формално първите стъпки на БПЦ е приемът на латинските прелати и свещеници в Плиска през ноември 866 г., с което българският владетел е потвърдил волята си за осъществяване на споразумението, постигнато между папа Николай I и цесаря Борис, представляван от кавкан Петър, през същата година в Рим. С това споразумение страните изразяват волята си за изграждане на основите на българската църква и нейното официализиране, след като владетелят е обявил, че християнството е официална държавна религия на България. Естествено следствие от този акт е новата поместна църква да се развива и усъвършенства под покровителството на църквата-покръстителка, която в случая е Римската Апостолическа катедра.

Съществуващите остри противоречия между Византия и папския престол за привилегията да присъединят българските християни в своя диоцез довеждат до пренебрегване на постигнатите в този смисъл успехи на Апостолическата църква в България от Константинопол. Поради това Осмият вселенски църковен събор оповестява решение през 869 г. за автономна Българска православна църква, начело с архиепископ.

Създаването на Българската православна църква под юрисдикцията на Престола на св. Петър следва да се датира в 866 г., а приобщаването й към диоцеза на Константинополската патриаршия, станало в началото на 870 г. – за религиозно овладяване на България от ромеите.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

7. Н а ч е в, Венцислав, Никола Ферманджиев. Писахме да се знае. С. 1984.

8. Д и а ­ м а н д и ­е в, Све­тос­лав. Да­ти на въз­ца­ря­ва­не на бъл­гар­с­ки­те ка­нове до

Умор. При­вър­з­ва­не на Бъл­гар­с­кия цик­лов ка­лен­дар към Хрис­ти­ян­с­кия ка­

лен­дар. Ст. За­го­ра, 2006.

9. Х р и с т о в а, Боряна, Д.Караджова, Е. Узунова. Бележки на българските

книжовници X-XVIII век. Т. 1 X-XV век, С.,2003.