Таньо Клисуров – Кончето (поезия)

На Борис Дюлгеров

Това не е сантиментална случка.

Това е болка, жива още в мен.

Пътуваме със селската каручка

аз, дядо и кобилата Айтен.

До нея малкото й конче тича –

щастливо, че е с майка си навън,

родено в нощ една, додето всички

сме спяли най-дълбокия си сън.

Просторът го зове, то с ноздри пърха,

че има много път да извърви,

заглежда се за миг в пейзажа пъстър,

подръпва от крайпътните треви…

Ала животът е такъв изглежда –

със две страни – и „ези“, и „тура“.

И сменя мъка ведрата надежда:

кобилата на дядо ми умря.

[ad id=“225664″]

И ето ни на гроба. Да поплачем:

аз, кончето и дядо ми до нас.

Цветя полагам. Клетото сираче

наоколо процвилва с тъжен глас.

Съмнявам се дали смъртта разбира.

Но щом погледна тъмните очи,

все ми се струва – там сълзи напират

и мъката по майка му личи.

Из „Птици в нощта“