ЧЕТЕМ СТАРАТА ПРЕСА 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” бр. 51, 1989 г.
ТРАДИЦИИТЕ КАТО ПОУКА
Едва ли има нещо по-страшно от нравствената деформация на личността. Дори безнадеждно болният има шанс да бъде излекуван, когато той желае да оздравее. А нравствено болният човек не осъзнава пораженията, които е понесъл. Когато е заличена представата за добро и зло, личността престава да бъде и емоционално, и социално адекватна. Чувала съм, че има такива хора, може би неведнъж съм ги срещала, но тяхната маска е мила умело направена, за да не мога да видя лицата им. Техните действия обаче са резонирали върху всички. Дори върху тези, които не са били в пряко съприкосновение с тях.
Кое е изкористило идеала, с който поколението на моите родители е построило Димитровград на голото поле? Кое ни накара да издигнем в култ не общите, а личните си интереси? Как се ражда безверието на голяма част от моето поколение? Бях студентка по времето, когато стана земетресението в Стражица. Трусовете все още продължаваха, но ние, група ентусиасти, направихме списък на доброволци, които да отидат и да помагат сред разрушенията. Извадихме най-топлите си дрехи, приготвихме багажите си. И бяхме готови веднага да тръгнем. На следващия ден ни съобщиха, че се приемат само… парични помощи! Все пак трябваше да се намери някакво разрешение за нас – предложиха ни да работим в СМК и средствата да бъдат изпратени за Стражица. Никой не отиде. Защото кое ни гарантираше, че тези пари няма да потънат в бездънните каси на известни и неизвестни фондове. Може би нашите ръководители са имали своите основания, може би те са се опасявали за нас. Но нима преди години рискът при строежа на язовирите е бил по-малък? Нима тези, които са построили високите заводски комини, са били застраховани? Една криворазбрана хуманност (или страх от риска) рушеше нашия ентусиазъм. А ние толкова имахме нужда от него.
Защото макар и съвсем млади, чувствувахме тягостната тишина на отчуждението. Колко души от нас могат да се похвалят, че познават роднините си? Хората се въртят в ограничен приятелски кръг на основата на професионални интереси. Себеизолирането ни застрашава като епидемия, много по-опасно от другите. Спомням си времето, когато на сборовете се събираха много хора и къщата на дядо ми ставаше тясна. Всяка година гостите намаляват. Но все още се коли обреченото агне за курбан. Един старец винаги зачита традицията и пристига от съседното село – пристига пеш. Понякога той е единственият гост.
А традициите са мостовете на доброто от поколение към поколение. Тяхното съществуване обуславя общуването на чисто човешка основа. Защото ако нямаме памет за миналото, няма да имаме и мечти за бъдещето
Понесени от инерцията на делника, ние бяхме ограбени от това, че забравяхме Десетте божи заповеди: „Почитай баща си и майка си…”, „Не убивай”, „Не прелюбодействувай”, „Не кради”, „Не лъжесвидетелствувай против ближния си” – все нравствени максими, които трябва да знаем в живота, трябва някой да ни ги каже, някъде да ги прочетем като постулати, като житейски правила, като висши заповеди. Защото всички те бяха деформирани – децата не можеха да почитат своите родители, защото дори не ги виждаха, градът беше погълнал патриархалната традиция: убити имаше не само през Втората световна война но и след нея, при това със същата жестокост: разводите достигнаха застрашителни за населението ни размери; кражбите се ширеха, докато се изпразни държавната хазна; заемите растяха, а някой лъжествидетелствуваше, скрит зад трудовете на Маркс и Ленин, че сме изградили развито социалистическо общество.
Има поверие, че старите майстори вграждали сянка на човек в основите, за да бъде здрав строежът. Нека повярваме на народния опит и народните мъдрости – те никога не са ни излъгали. Много са жертвите, вградени в постройката на социализма – значи, че основите са здрави. А останалото чака нашия труд. Но нека помним миналото, достигнало до нас като поука, заръка или традиция. А дано риторичният въпрос на Лилиев – „Какво ще кажем ний на младите сърца…” да остане само един хубав стих, който няма да ни измъчва, когато трябва да учим на нравственост хората след нас.
Марияна КИРОВА
