Традициите като поука

ЧЕТЕМ СТАРАТА ПРЕСА 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” бр. 51, 1989 г.
ТРАДИЦИИТЕ КАТО ПОУКА
Едва ли има нещо по-страшно от нравствената деформация на личността. Дори безнадеждно болният има шанс да бъде излекуван, когато той желае да оздравее. А нравствено болният човек не осъзнава пораженията, които е понесъл. Когато е заличена представата за добро и зло, личността престава да бъде и емоционално, и социално адекватна. Чувала съм, че има такива хора, може би неведнъж съм ги срещала, но тяхната маска е мила умело направена, за да не мога да видя лицата им. Техните действия обаче са резонирали върху всички. Дори върху тези, които не са били в пряко съприкосновение с тях.
Кое е изкористило идеала, с който поколението на моите родители е построило Димитровград на голото поле? Кое ни накара да издигнем в култ не общите, а личните си интереси? Как се ражда безверието на голяма част от моето поколение? Бях студентка по времето, когато стана земетресението в Стражица. Трусовете все още продължаваха, но ние, група ентусиасти, направихме списък на доброволци, които да отидат и да помагат сред разрушенията. Извадихме най-топлите си дрехи, приготвихме багажите си. И бяхме готови веднага да тръгнем. На следващия ден ни съобщиха, че се приемат само… парични помощи! Все пак трябваше да се намери някакво разрешение за нас – предложиха ни да работим в СМК и средствата да бъдат изпратени за Стражица. Никой не отиде. Защото кое ни гарантираше, че тези пари няма да потънат в бездънните каси на известни и неизвестни фондове. Може би нашите ръководители са имали своите основания, може би те са се опасявали за нас. Но нима преди години рискът при строежа на язовирите е бил по-малък? Нима тези, които са построили високите заводски комини, са били застраховани? Една криворазбрана хуманност (или страх от риска) рушеше нашия ентусиазъм. А ние толкова имахме нужда от него.
Защото макар и съвсем млади, чувствувахме тягостната тишина на отчуждението. Колко души от нас могат да се похвалят, че познават роднините си? Хората се въртят в ограничен приятелски кръг на основата на професионални интереси. Себеизолирането ни застрашава като епидемия, много по-опасно от другите. Спомням си времето, когато на сборовете се събираха много хора и къщата на дядо ми ставаше тясна. Всяка година гостите намаляват. Но все още се коли обреченото агне за курбан. Един старец винаги зачита традицията и пристига от съседното село – пристига пеш. Понякога той е единственият гост.
А традициите са мостовете на доброто от поколение към поколение. Тяхното съществуване обуславя общуването на чисто човешка основа. Защото ако нямаме памет за миналото, няма да имаме и мечти за бъдещето
Понесени от инерцията на делника, ние бяхме ограбени от това, че забравяхме Десетте божи заповеди: „Почитай баща си и майка си…”, „Не убивай”, „Не прелюбодействувай”, „Не кради”, „Не лъжесвидетелствувай против ближния си” – все нравствени максими, които трябва да знаем в живота, трябва някой да ни ги каже, някъде да ги прочетем като постулати, като житейски правила, като висши заповеди. Защото всички те бяха деформирани – децата не можеха да почитат своите родители, защото дори не ги виждаха, градът беше погълнал патриархалната традиция: убити имаше не само през Втората световна война но и след нея, при това със същата жестокост: разводите достигнаха застрашителни за населението ни размери; кражбите се ширеха, докато се изпразни държавната хазна; заемите растяха, а някой лъжествидетелствуваше, скрит зад трудовете на Маркс и Ленин, че сме изградили развито социалистическо общество.
Има поверие, че старите майстори вграждали сянка на човек в основите, за да бъде здрав строежът. Нека повярваме на народния опит и народните мъдрости – те никога не са ни излъгали. Много са жертвите, вградени в постройката на социализма – значи, че основите са здрави. А останалото чака нашия труд. Но нека помним миналото, достигнало до нас като поука, заръка или традиция. А дано риторичният въпрос на Лилиев – „Какво ще кажем ний на младите сърца…” да остане само един хубав стих, който няма да ни измъчва, когато трябва да учим на нравственост хората след нас.
Марияна КИРОВА


image0 (9K)