Вариант за унижено достоинство

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 12, 1990 г.
ВАРИАНТ ЗА УНИЖЕНО ДОСТОИНСТВО
Поводът да напиша тези редове е съчувствието ми към поредния унижен творец – рационализатора от „Хранмаш” Иван Тонев, а причината е големия брой негови братя по съдба.
От десет години се занимавам с проблемите на творчеството и определено мога да заявя – тежка е орисията на човека у нас, когото Съдбата е белязала да бъде творец. Вариантите на униженото достойнство са много, но най-ефикасното съсипване нервите на новатора се получава при комбинацията „малък човек – голям икономически ефект”. Не е нужно за илюстрацията на това да излизаме извън Стара Загора. Достатъчно е да припомним случая с Бойчо Иванов от „Сърп и чук” и неговите изключително ефективни разработки – машините за щамповане на вилични рогове на корастроенето – „Бойка-1” и нейната автоматизирана сестра „Бойка-2”, призната за изобретение.
Дълга е одисеята на бай Бойчо, затова ще отбележа само, че за „спомен от „Бойка-1”, освен символичното авторско възнаграждение, той получи и първия си инсулт. Без да изразявам увереност, че някога той ще получи пълния размер на законно полагащото му се възнаграждение от „Бойка-2”, искам искрено да му пожелая, доколкото зависи от него, да не позволи творението му да го довърши…
Преди три години проведох анкета на тема „Творческият микроклимат в Института по роботика”. Преобладаващ отговор – неблагоприятен. Беседвал съм на същата тема и с колеги от ИНРА. Според тях от направените проучвания се оказа, че в национален мащаб картината е същата. Тогава?
Ще се опитам да определя от моя гледна точка причините за незавидното състояние на творчеството у нас. На първо място ще поставя причините, произтичащи от самата икономическа система.
Преди няколко години наш местен номенклатурен кадър заяви авторитетно от трибуната на НТС, че „вълчите закони на капиталистическата конкуренция ние успешно заменихме с благородното социалистическо съревнование”. Нека обаче вникнем в едно друго становище, наложено в моралния кодекс на мениджъра от фирмата IBM. Там с изумление ще прочетем, че ако трябва за нуждите на фирмата да се привлече специалист от силна конкурентна фирма, той НЕ ТРЯБВА да бъде най-добрият, защото… потърпевшата фирма ще фалира и липсата на сериозна конкуренция ще лиши IBM от най-ефикасния стимулатор за техническия й напредък.
Не знам още някой наш ръководител да е получил инфаркт вследствие на загубено социалистическо съревнование, колкото и благородно да е то. Парадоксът е в това, че социалистическото предприятие не фалира, дори когато работи на загуба. Е, защо тогава ръководителят му да се плаши от посредственото равнище на техническия прогрес и да обръща внимание на разни елементи, които вместо да изпълняват стриктно служебните си задължения, му досаждат с техните рационализации и изобретения? Пък и нали съдбата му е директорска и дори да се провали, ръководният му пост е осигурен, макар и в друго предприятие.
При противната страна обаче фалитът виси като дамоклев меч, но тя прекрасно знае, че най-доброто лекарство срещу него е да поддържа творческия си елит винаги във форма. За да съществува, фирмата е принудена да бъде в крак със световния технически прогрес. Не хуманността, а безкомпромисността на конкурентната система принуждава работодателя да цени, уважава и обезпечава подобаващо своите специалисти.
Друг недъг на нашата система бе, че тя много сполучливо успя да втълпи в съзнанието на трудовите колективи убеждението, че може да сме бедни, но поне сме равни. Равни да, но при равен труд – и по качество, и по количество. Нима може да се сложи знак за равенство между рутинния и творческия труд? Има ли нужда да се оспорва фактът, че много по-лесно е да се намерят добри изпълнители на готово техническо решение, отколкото творци, които да превъплатят една голяма идея в блестящо техническо решение? Още повече, че творческите данни на личността не могат да се добият нито с диплома (иначе незавършилият първи клас Томас Едисон как би оставил на човечеството над 1000 изобретения?), нито с усърдие и амбиция. Те са природен дар и е много жалко, че най-често нашите ръководители не оценяват и не стимулират творците в колективите си. Така те си спестяват одумките на мнозинството. Вярно, че производството куца, но нали предприятията не са им бащиния?
Друга съществена причина, смразяваща творческата атмосфера, е прословутата нашенска завист. В споменатата по-горе анкета на въпроса: „Коя е най-съществената пречка за приобщаването ви към изобретателско-рационализаторската дейност?”, най-популярният отговор е: „Околните гледат на мен като на печалбар.” И какво излиза? Ако спечелиш пари на комар (пък било и от най-легализирания му вариант – тотото), може това, е почтено, така никой не те оплюва. Но ако орисията ти е била да се родиш творец и си създал чрез сивите си клетки нещо определено полезно за обществото (разбира се, след всички родилни мъки, съпътствуващи появата на новото), то почти неминуемо ще станеш жертва на завистта, особено ако хонорарът ти е съизмерим с този на щастливците, чиито портрети са окачени за реклама в тотопунктовете.
Може би това да е причината дори и на снимка да не съм виждал изобретател или рационализатор с грейнала физиономия, подобна на печелившите от тотото. И как новаторът би се почувствувал напълно щастлив, ако радостта му ще се споделя от околните, ако усеща дори и в погледа на този, който го поздравява, издайническия лед на завистта?
Явно причините са много и сериозни, но място за оптимизъм има. Наближава времето, когато и нашата икономика ще се подчини на реалните, изпитани икономически закони, което ще рече, че конкуренцията неминуемо ще раздвижи скърцащия й механизъм. С много усилия трябва да се съживят и нравствените ценности, защото грубият материализъм сякаш изкорени от нас така необходимия стремеж за вътрешно самоусъвършенствуване. А само духовно пречистено общество е в състояние да оцени справедливо труда на онези свои представители, които обикновено наричаме двигател на прогреса.
Инж. Георги ГЕОРГИЕВ