От „1000 причини да се гордеем, че сме българи“
№ 182
В края на 30-те години на ХХ в. Венко Венков заминава за Виена да учи във Висшето училище за световна търговия. Истинското увлечение на българина, обаче, е свързано с операта и оперното пеене. Този блян довежда Венков до виенската Щатсопер, където с помощта на Любомир Панчев започва уроци при вокален педагог. След редица сериозни занимания и подготовка на арии от известни опери, Венков е представен на директора на Щатсопер Карл Бьом. В началото му поверяват участие без договор, но след изумителния му успех в ролята на Рудолфо от “Бохеми” е поканен за редовен щатен солист. Когато през 1945 г. Виена е под руско командване, българинът отново е в центъра на събитията, защото владее добре руски език и организира концерти за руски, американски и български войници. След войната Венков трайно стъпва на сцената, участва в редица представления не само в Австрия, но и извън пределите й, налага се като един от водещите тенори в Европа. Когато през 1946 г. получава известие от България да се завърне за отбиване на военната си повинност, лично директорът на Щатсопер задвижва кръгове от Министерството на културата, събира спешно Австрийския парламент (нещо, което прави за пръв път) и на заседанието се поставя въпросът за австрийското поданство на сънародника ни. Години по-късно, когато Венков е на лечение в болница, лично австрийският президент Киршлегер му връчва наградата на Щатсопер Виена (прецедент в историята – наградата по правило не се връчва от президента на Републиката) заедно с грамота за удостояване със званието “Камерзенгер” и Орден за заслуги към австрийската култура.
