Виолета Бончева – Нощни дантели вода (поезия)

бряг с раменете си яки

подпира стихията мощна

ново завръщане

друго време

лунен порив

разкъсана тъмнина

скрити под пясъка стъпки

вик сред тръстиката нощна

но след миг само

д и ш а й у т р о

разтвори се

горчиво вдъхни

погали росата

поръсена

по хризантемата

луднал ноември

подпалва мъгли

замерва студа с орехи

и го завръща

в козните

на бездната

Зад оградата все тъй дяла

с тънка тесла

своята лодка последна

Краят на лятото

а тя се забива в коравата

сбита земя

небето е сухо

нито сняг, нито дъжд

изпраща

Сякаш стене дървото,

отънява

след всеки замах

като живота

стиснал здраво цветче

скрежасало

ще дойдат бели стихии

а след тях

всичко става на прах

Към снега не тръгвам с думи,

а с душа

и с потоци от радост,

които бликат.

Да бъде чисто и бяло –

до края на света,

хладни кристали да покрият

земята, като внезапни стихове.

Да замирише на други простори,

на милосърдие и любов,

повече ангели между нас

да има,

да ни издигат нагоре,

да измолим заедно още любов,

да задържим тази,

която вече я има.

За нас и водата,

която живот дари,

за рибите неми,

които в нея дишат.

За въздуха- милост,

чиито кристали преди

ни изпълваха с полети,

а сега за тях само пишем.

За Млечния път,

който трябва да извървим,

за звездите и слънцето,

за всичките залези топли…

Как красив, непресторен

танцува волен снегът

и се чувствам виновна

за тези внезапни вопли.

Но за Бога,

аз се радвам и като дете,

днес празнувам сега с декемврийския сняг,

който едър пада

и пред очите ми преспа грамадна расте,

и покрива с бяло

най-невъзможната част

от ада.

Из „Птици в нощта“