Злото ходи по хората

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” бр. 48, 1989 г.
ЗЛОТО ХОДИ ПО ХОРАТА
Човещината – има ли я или я няма? Така поставен въпросът, струва ми се, дава възможности за безкрайни примери на живота в подкрепа на едната или другата теза. По-важното според мен е защо дефицитът на човещината през последните години съперничи кажи-речи с търговския дефицит? Признавам, за мен, който се включва в дискусията след 10 ноември, е по-лесно. Ако бях писал преди десети, сигурно не бих казал, че причината за дефицита на човещина е в социалната нечистоплътност, която уби вярата на хората в доброто. И как да го кажа – имам две малки деца!
Днес всички знаем защо загубихме вярата в доброто – позоваваме се на командно-административните подходи. И всеки може да даде пример за неправилен стил при решаване на жизнено важни за нацията ни въпроси – от селското стопанство до образователната система. И всеки ще бъде прав, поне по своему. Сега едни се оправдават с отмъстителността на силния, други – с дисциплинираността си, трети – с децата си като мен. Вярно, има вини и вини, но нали по-важното е, че човещината ни удари гръб. Или ние на нея!
Колко години търпим нечовешкото, неетичното, приемаме го даже като норма. Ето един от от най-елементарните примери: пресичаш улицата на „зебрата”, а от две
Те ти страни профучават автомобили. Къде го има това по света? Защо с;е така ли? Защото зад кормилото всеки е силен! Там той се чувства истински. И колко пъти сме изненадани, че шофьор спира колата и с ръка ни подканя да пресечем в правото си „зебрата”. Този „жест”, който трябва да е ежедневие, се е превърнал отдавна в… изключение! Затова и дълго го помним. Ами силата на човека зад щанда, зад гишето, зад стола, зад бюрото? Не са ли всички (ще рече – не сме ли всички) рожби на едно и също явление – ние сме слаби, беззащитни хорица, нас ни потъпкват, безобразничат с нас но седна ли аз… и т.н. Една масова психоза да демонстрираме превъзходство над оня, на когото – как беше? – би трябвало да сме обществени слуги.
По-възрастните често ругаят и питат: къде отиде някогашният възторг от амбицията и желанието да строим новия живот? И са прави. Прави, но не съвсем. Защото това поколение и досега помни и цитира стихчетата за възторга, но бързо забрави притчата за братството и равенството. Ще дам само един пример – преди близо година един кмет споделяше пред нас, журналистите, че пари за цяло училище отишли за строежа на новия комплекс на активните борци против фашизма и капитализма, който – както научихме, не е само комплекс за активните борци, а и за младежите. Бога ми, ако имаше грам истина в предварителния проект за подобна симбиоза, ние, журналистите, щяхме да напишем маса материали за тази чисто наша си старозагорска инициатива и сигурно други градове щяха да дойдат да обменят опита ни.
Не я ли докарахме до там да говорим за жилищна криза при невероятното строителство, което извършихме през последните четиридесет години? И преди, и сега мисля, а и съм дълбоко убеден, че жилищна криза в България няма. Доказателство – никой не живее на улицата. Има неправилно и неморално разпределение на жилищата. Че той. Социализмът, е много хубав за някои: живеят като рентиери от излишната си жилищна площ, законно придобита при това.
Моралът на българина винаги е бил свързан с труда. Трудил се е, защото това е било шансът му да оцелее. Неговата религия – това е трудът. Така е било. Българинът винаги е имал свой дом и този дом е бил адекватен на неговото трудолюбие. Днес други решават какъв дом да има, кога да го има. Дотогава? Дотогава ще плаща наем на другия, който пък има домове в излишък. За липсите и излишъците на домове отговарят едни и същи хора. Но те са анонимни, а след като са анонимни, ясно е кого ще виним, и в чия справедливост ще губим вяра. Така беше. Имаше вини, нямаше виновни. Какво друго му оставаше на човека, освен да му търси противодействието. И той го намери и го синтезира най-добре в прочутата реплика: „Те ме лъжат, че ми плащат, аз ги лъжа, че работя”. И се почна тя…
Когато кризата в доверието и морала бяха най-остри и почти антагонистични, излизаха докладни записки, в които ни уверяваха, че имало разминавания между думи и дела. Но кой беше носител на този „недъг”, така и не ни се каза. По това време бях на едно открито партийно събрание в малко село, където възрастен човек дълбокомислено обобщи: „От баба си зная, че когато едно стълбище е замърсено, то се мете. На отдолу нагоре, обратно…” Всички се засмяхме на мъдростта му, но навярно никой не придвижи думите и оценките му по-нагоре. Не го направих и аз. Знаех, по онова време такава позиция не можеше да види бял свят, приемаше се за незряла, противонародна.
Каквото и да говорим, човешкото избяга от нас. Понеже някой се позова на мисъл на дядо си в дискусията, ще кажа, че моят дядо говореше, че злото не ходело по горите, а по хората. Позната приказка, нали? Така че нищо друго не ни остава, освен да изгоним злото в горите. Докато още ги има!
Георги ЯНЕВ