Анна Томова-Синтова: Вълнението да пея в родната Стара Загора е винаги едно и също

Анна Томова-Синтова, една от емблемите на Стара Загора, покорила световните сцени, тази година ще навърши 80. Родена е на 22 септември 1941 г. в града на липите и поетите в семейството на учител и певица в операта, където едва четиригодишна участва като детето на Чо-чо-сан в „Мадам Бътерфлай“ на Джакомо Пучини. Като дете взима уроци по акордеон и пиано. Завършва старозагорското СОУ „Иван Вазов“ и Софийската държавна консерватория, По време на церемонията по дипомирането си тя изпълнява ролята на Татяна от операта на Чайковски „Евгени Онегин“. Веднага след това Синтова е поканена в оперното студио на Залцбургската опера, където през 1967 прави своя първи професионален дебют като Абигейл от вердиевата опера „Набуко“. От тогава тя постепенно започва да разширява репертоара си с главните роли в „Мадам Бътерфлай“, „Травиата“, „Трубадур“… Почетен гражданин на Стара Загора. „Рядко съм била доволна от себе си“, признава.

„Обичала съм всички театри – сцената беше мой дом, нямаше значение къде“, казва оперната прима днес, когато вече не може да гастролира активно, както преди. „Конкуренцията е силна, но моето сърце винаги е било отворено към колегите“, откровена е Синтова.

Общуването с нея е усещане за лекота, домашност, искреност. Въпреки че от години живее в Залцбург и обикаля света, в говора й единственият акцент е заралийският, останал от детството и младостта й. През смях доверява, че обожава аромата на печени чушки и нашенски гозби. 

Обича да казва, че винаги и към всичко е подхождала с позитивизъм: „Това е нещо, което навярно ми е заложено по природа. Защото моят път е бил труден – всеки, който ме познава, знае: на мене нищо не ми е било поднесено на тепсия – нито стипендии, нито специализации… Следвала съм моя път, както Господ ми го е пратил, следвала съм го с пълна отдаденост и отговорност. Нищо от това, което получавам, не съм смятала, че е „в реда на нещата“. За мен всичко на тоя свят е подарък, начело със самия живот. Да развиваш себе си, да вървиш напред, е важно.“

А това да се развива и да върви напред, за Анна, както споделя тя самата – с тоя вроден оптимизъм, със силната вяра – ставало някак си по естествен начин.

„Затова може би съм си позволила и съвсем млада да се омъжа, да родя дъщеря си – заедно вървяха следване, начало на кариера, семейство и всичко останало. Но истина е, че в най-тежките моменти за мен винаги е съществувал фактът, че и в лошото може да се намери нещо позитивно. Важен е погледът. Очакванията да бъде само хубаво не са реалистични – това просто е невъзможно и следват големи разочарования. Трябва да има готовност за борба в живота и за вземане на изпитанията присърце. Да не се избягват. Друг изход няма, освен с вяра нещата да се майсторят“, резмишлява достолепната дама.

Разкрива, че като жена винаги се е стремила да живее нормален живот, доколкото това е възможно с тази професия.

„Имах късмет с истински партньор и другар до себе си – моят съпруг. Един от най-щастливите моменти в живота ми е била срещата ни, предшествана от събития, които са се струпали, за да се запознаем и да се съберем. С него изживях 56 съвместни години. За съжаление съдбата ни раздели, много тежък период имам зад гърба си… Бих отбелязала, разбира се, и раждането на дъщеря ни“, доверява именитата старозагорка.

Горда баба на внуците си Мария и Тони, които през 2020 година дебютират на един от най-известните балове – този във Виенската опера.

Затруднява се да определи себе си като творец, защото не разделя чувството, с което е пяла в „Метрополитън“ или е работила на фестивала в Залцбург с Караян в продължение на почти 20 години, от не по-малката радост и вълнение да пее в София или Стара Загора – своя роден град.

„Така че всяко изпълнение, всяка творба, всяка роля са били щастливи моменти в живота ми. Умеела съм винаги да им се радвам и да ги оценявам, въпреки че рядко съм била доволна от себе си“, анализира примата.

Гастролирала е в най-престижните зали на пет континента. Коя сцена й е носила най-много късмет? „Много обичах да пея в „Метрополитън“ в Ню Йорк, в „Ковънт Гардън“ в Лондон. – отвръща – Много хубав контакт имах с публиката в Чикаго, в Париж. Имах завръщане на сцената в Скалата в Милано, в „Лисео“ в Барселона. Обичала съм всички театри – сцената беше мой дом, нямаше значение къде.“

Впечатлението й от младите български певци днес? С какво са се променили те в сравнение с годините на нейната младост?

„Това е въпрос на различни епохи. – казва Анна Томова-Синтова – Ние сме живели в една епоха, те живеят в друга, но изкуството остава вечно. Моцарт е вечен! И ми се струва, че когато се поддържа респектът към това, което се прави, и обичта към него, тогава разлика няма. Разбира се, ние сме друго поколение, в други времена сме се формирали, при нас имаше много ентусиазъм и вдъхновение, а сега епохата е техническа, прагматична. Аз се възхищавам на младото поколение, което има вдъхновение, независимо от сравнително бедната духовно епоха. Повелята на великия Херберт фон Караян към мен беше всичко, което нося у себе си, максимално да предам на младите. Правя го и мисля, че го постигам, мои колеги също успяват в това. Струва ми се, че щафетата върви. Изкуството никога не може да бъде погасено или омаловажено. В крайна сметка то остава.“

                                                   Внуците на дивата Мария и Тони

Убедена е, че у нас продължават да се раждат забележителни певчески дарования. Славата на „българските гласове до ден днешен остава съвършената реалност.

„Винаги са се раждали и винаги ще се раждат. Само да вземем в днешната епоха Красимира Стоянова, Веселина Кацарова, от още по-младото поколение – Соня Йончева, която в момента завладя всички големи сцени с различен репертоар… Да, раждат се. Чрез контакта с моите майсторски класове виждам, че България отново ражда и баси, което беше много характерно – сопраните и басите бяха нашите певчески визитни картички. Правя майсторски класове с млади певци в оперните студии, организирани към оперите в Хамбург, Мюнхен, Берлин, в „Ковънт Гардън“ в Лондон – 20-годишните са много гласовити! Идва поколение на хубави нови гласове от различни националности. Забелязва се например, че Корея ражда много добри, пълноценни, прекрасно подготвени гласове, така както при нас е било години наред. Били сме прочути, че нашата територия просто „клокочи“ от гласове – нещо подобно сега става в Азия“, разказва с мекия си говор старозагорката.

Дали сред новите имена вижда своя духовна наследница в оперното изкуство – певица с качества, близки до нейния вокален и артистичен натюрел? „Аз никога и нищо не сравнявам в живота. – отсича дамата – Всичко си има свой индивидуален характер. Харесвам много, но никога не се стремя, даже и в съответните партии, които преподавам в момента, да получа това, което аз съм правила. Аз предавам моя опит, но помагам индивидуалното у другия да излезе наяве. Беше станало мода например, тъй като Мария Калас за нас е абсолютна богиня – не само с пеенето, а и с много други неща, да се търси сред младите поколения втора Калас. Такава няма! А които със сила бяха натискани да гонят това, сравнително бързо свършиха. Един такъв пример е унгарката Силвия Шаш. В някои певици виждам нещо общо със себе си по чувствителност, по начин на усещане на интерпретацията на музиката, но моята индивидуалност се е създала чрез контакти със серия от диригенти – не само Караян, а и Карл Бьом, Курт Мазур, Волфганг Савалиш, Колин Дейвис… Тя е конгломерат от различни изисквания, дори само за партията на Дона Анна от „Дон Жуан“ в „n” на брой различни постановки… Именно в тези контакти е станало индивидуалното обогатяване, което аз по индивидуален начин гледам да предам нататък.“

Казва, че не се отказва от сцената, но иска да живее и с реалността. „Появиха се физически проблеми, които ми пречат да бъда активна. Те не са гласови – всички го отбелязват, свързани са с краката. До 60-годишна възраст съм скачала и тичала в „Мадам Бътерфлай“, изобщо моите партии бяха много активни“, спомня си Анна Томова-Синтова.

Не крие, че в света на големите конкуренцията наистина е силна, но споделя, че сърцето й винаги е било отворено към колегите.

„Не искам да се идеализирам, но това е всеизвестно. Даже по време на репетиции са ми благодарили за хармонията, която налагам. Всички певци имаме един начин на живот, не бива да има завист. С Гена Димитрова например бяхме състудентки, на една възраст, и двете започнахме като мецосопрани, но всяка откри себе си. Имахме силна връзка. Сега колеги ми се обаждат често. Активно общуваме с Ева Мартон, с Пласидо Доминго семействата ни са много близки. Да, има приятелство, и то от сърце, а конкуренцията е относително понятие. Тя съществува не само при певците, а и в офисите“, казва певицата.

„Убедена съм, че светът би бил по-добър, ако имаше по-малко завист. Светът страда от това. Човечеството е в криза, Европа също, но много неща биха могли да бъдат избегнати, ако се мислеше не само от гледна точка на голямото его, а през призмата на общуването. И да се допринася – това, което липсва на едни, да се компенсира от имането на други. Ние сме народ и страна с бъдеще, абсолютно съм убедена в това. В нас има силен потенциал и ми се иска самите ние да го съзнаваме и да ценим повече хубавото, което имаме. И да го разпространяваме с малко повече самочувствие по света“, зарича промадоната от Стара Загора.