Венета Вълева: Застраховам не своя живот – застраховам страха си, за да мога до края готова за скок да живея

ПРЕДИ СКОК

Самолетът излита, крилата му – в слънце облени,
и другарят ми каската стяга с ръцете си влажни…
Преди скок ме попитайте: „слушай, защо си родена?“,
преди скок ме попитайте – зная какво да ви кажа.
Любопитното обедно слънце над старта е спряло,
Самолетът се врязва в небето, в лъчите му блеснал,
Обикаля Земята във кръг и крещи на провала:
– Хей, сънливци! Не ви ли събудиха моите песни!…
Долу някъде хората гледат към него и слушат.
Колко малки са техните къщи, видени отгоре!
Колко дребни колички в гаражите смешно се гушат,
А край тях суетят се забързани делнично хора.
Хей, човеко – изпращам към теб самолетните звуци,
Ала твоят железен гараж ги поглъща, не чуваш, –
ще живееш добре – синове ще дочакаш и внуци,
но не искам живот като твоя, защото не струва!
Кой ще търси върха, ако има към него пътеки?
Ако всичко е ясно и хубаво – кой ще попита?
Кой ще прави гараж, за да пази крилата си леки?
Не гараж ми е нужен на мен, а небе – да излитам!
Аз не съм се родила да виждам стени и тавани –
оставете небето над мен, за да мога да расна.
Вместо тесен прозорец – пред мен хоризонтът прострян е,
за човека с крила магистрала дори ще е тясна…
Във рева на мотора изплашен потъва гласа ми,
впивам пръсти, а долу във бездната, нещо клокочи,
в мойте вени кръвта се превръща в живак от страха ми,
ала знам, че когато ми кажат да скачам – ще скоча!
Преди скок – колко струвам, узнавам напълно тогава.
Вие виждате моите грешки и съдите строго,
но не знаете мога ли, паднала ниско, да ставам?
Преди скок – аз тогава със сигурност зная, че мога.
Блъска вятърът луд, а другарят ми сякаш е в жега.
И летейки надолу, ще мисля – дали ще успее?…
Ако в огън гори – парашутът ще бъде за него,
бих приела смъртта, ако трябва – но той ще живее.
Преди скок – виждам хората долу и даже не зная
как успяват за своите дребнички грижи да плачат,
да живеят във клетка – когато над тях е безкраят…
„Приготви се за скок!“ – Аз отдавна готова съм. „Скачай!“
Ако дълго си търсил брега над пустинята водна –
свойто щастие виждал си ти в светлините на кея,
как ухаят цветята сред черната угар безплодна,
как е скъпа земята, когато си падал към нея!…
…Аз вървя по въже! Зная как ще преглъщам вика си,
аз умея да падам – и после да ставам умея!
Застраховам не своя живот – застраховам страха си,
за да мога до края готова за скок да живея.