ЖИВЯ ЕДИН ПОЕТ в този град,
който не говореше за себе си,
не блесна на нито една
вестникарска страница
със стихове, обградени в рими –
малцина само споменаваха името му.
Та именно той
си отиде.
Мъкнеше на гърба си протрит елек,
торбичка с макарони и боб,
мрежа с пресен лапад –
ако кажеш на някого, че е поет –
ще се спре за миг учудено
и ще продължи нататък.
Брадясали пияници в тъмен час
бяха неговата единствена публика среднощна –
тогава изправен и с твърд глас
той рецитираше гръмко и мощно,
зовеше бури и стихии,
думите му се забиваха като гневни ножове…
Никой не плака за него след туй,
никой никога не узна кой е,
но стиховете му останаха да трептят
в звездната памет на града античен…
И не е важно сега за светът
мразен ли бе
или обичан.
