Георги Данчов от Чирпан е нарисувал най-популярните портрети на Левски, Ботев, Стамболов, Алеко…

На 27 юли се навършват 175 години от рождението на големия възрожденец Георги Данчов Зографина. В чест на годишнината, в Градската галерия на родния му Чирпан бе открита изложбата „Революционерът с четка“.

Подредените литографии и портрети на големия художник, иконописец и фотограф са притежание на галериите в София, Пловдив и Стара Загора. Могат да се видят образите от литографиите на Апостола, Захари Стоянов, княз Александър Батенберг, Алеко Константинов и портретите на местен търговец и на дете, включени в експозицията, както и рисунката „Красива България“.

Има много български художници, които са рисували Васил Левски, но само един от тях го е познавал лично. Това е Георги Данчов-Зографина – верния другар и съратник на Апостола. Той оставя за поколенията два портрета на Васил Левски – единият е живописен, а другият – литографски. Интересно е, че има и един недовършен портрет.
Двамата се запознават през 1869 г. в Сопотския манастир, където Георги Данчов и брат му Никола зографисват иконостаса, а Левски се отбива по комитетски дела. През следващите четири години до залавянето и смъртта на Апостола те са неразделни в обиколките из Чирпанско и Новозагорско.
Домът на Георги Данчов се превръща в средище на тайния революционен комитет. По поръка на Левски 23-годишният художник изработва тайния шифър за кореспонденцията между комитетите в Тракия. От това време е и уникалният му автопортрет, който ни представя един напет и самоуверен младеж, накипрен по мода „алафранга“, сиреч с европейски дрехи, но с неизбежния робски фес на главата. След залавянето на Левски много от съратниците му са убедени, че ще бъде откаран в Цариград и там съден. 
Единствено лудата глава Георги Данчов предприема действия и организира четири засади на барон-Хиршовата железница по трасето към Цариград с наивната надежда да освободи Апостола. Оттук нататък съдбата на художника добива особено драматична насока. Той е заловен и през февруари 1874 г. – след едномесечно мъчително пътуване – пристига в Диарбекир на доживотно заточение. В архивите са запазени две писма, в които художникът описва житието-битието си на заточеник и поразен възкликва: „Как е възможно на това място да е бил някога земният рай!“ И добавя: „Камъните тук са черни, като сюнгер продупчени, но тежки. Кучетата са всичките черни, водите също и душите на жителите такива…“ Жестоки телесни страдания мъчат бедния заточеник „… от Петровден насам не съм се видял съвършено здрав: главоболие от горещината, треска, глисти, колики, ревматизъм и най-после маясъл…“ – оплаква се той на брат си.
На третата година от заточението, през 1876 г., до Диарбекир достига обнадеждаващата вест за избухването на Априлското въстание. Предрешен в черкезки дрехи, Георги Данчов съумява да избяга от Диарбекирската крепост, изминава 700 километра през пустини и чукари и достига до руската граница. Установява се в Одеса. Там се запознава с изкуството на руските художници передвижници (художници реалисти, които участват в периодично уреждани подвижни изложби) През 1877 г. участва в сформирането на Българско опълчение. Завръща се в България като военен кореспондент с руските войски.

След Освобождението, подобно на Вазов в литературата, Зографина създава своя „епопея на забравените“. Рисува и литографира портретите на Захари Стоянов, Стефан Стамболов, Раковски, Каравелов, Ботев. Сред тях ликът на Апостола е особено ценен и още навремето живите поборници са поразени от постигнатата изключителна прилика и характер на образа. До края на живота си Георги Данчов има за образец скромността и величието на Дякона. Живее скромно и твори неспирно, макар да е бил избиран в две велики народни събрания и няколко обикновени.

Още докато учи в Цариград се впечатлил от зараждащата се фотография и изучава техниката на снимане. Закупил тъмната кутията и камера оскура, открива в родния си Чирпан първото фотографско ателие в двора на бащината си къща, където днес е „Данчовото кафене“.

Художникът умира като народен представител на 19 февруари(стар стил) 1908 г., в деня, когато се навършват 35 години от обесването на Левски.