Гражданинът Костов

Фейлетон

Прозорците един след друг угас­ваха и тъмнината ставаше все по-плътна. Още повече, че нямаше лу­на, а най-вече защото и трите лампи от уличното осветление пред блока бяха счупени. Тези палави деца! Колко методично създават с прашките си условия за дребни кражби в квартала и никой не се сеща да ги под­веде под отговорност.

[ad id=“225664″]

Точно в тази толкова тъмна нощ Костов, както си вървеше по улица­та, забеляза съвсем нов москвич с лъскави огледала на двата калника и самоуверено вирната антена, а до него един мъж, вдигнал яка, за да не се вижда лицето му, старателно опитваше едното огледало. Каква низост! Костов се възмути до дъното на душата си. Простичко облечен човек — следователно интелигент — а краде! Костов не можеше да допус­не такова падение. Човекът просто не е устоял на изкушението. Ама и собствениците са едни! Не си прибират вещите, ами ги оставят по улиците да изкушават обикновените граждани!

[ad id=“263680″]

Костов сложи ръка на рамото на крадеца и той стреснато се обърна.

— Засрамете се, гражданино! Из­лагате се за някакви лъскави дрънчупки, които дори не са дефицитни.

— А-ама н-не! Аз   просто с-си ги прибирам. Т-тая кола си е моя!

Костов за миг се смути. Да обиди невинния човек. Но детективският му усет го държеше нащрек. Той се реши на рискована стъпка.

— Така ли, бе другарю! А пък аз мисля, че това е моят автомобил! Бихте ли ми казали номера му, ама без да се замисляте!

Непознатият погледна объркано, после жално, шмугна се изведнъж между автомобилите и изчезна. Костов облекчено въздъхна. Още една душа беше спасена. Не, тези немарливи собственици са истински инквизитори. Не бива да им се позволя­ва така да изкушават xopaтa! Не бива!

И той приклекна до автомобила, с привични движения за нула време свали двете огледала и антената, пъхна ги в ръчното си куфарче при други и продължи спасителната си мисия по криминално тъмните улици между блоковете.

Г. ВЕЛЧЕВА, 1990 г.