Фейлетон
Прозорците един след друг угасваха и тъмнината ставаше все по-плътна. Още повече, че нямаше луна, а най-вече защото и трите лампи от уличното осветление пред блока бяха счупени. Тези палави деца! Колко методично създават с прашките си условия за дребни кражби в квартала и никой не се сеща да ги подведе под отговорност.
[ad id=“225664″]
Точно в тази толкова тъмна нощ Костов, както си вървеше по улицата, забеляза съвсем нов москвич с лъскави огледала на двата калника и самоуверено вирната антена, а до него един мъж, вдигнал яка, за да не се вижда лицето му, старателно опитваше едното огледало. Каква низост! Костов се възмути до дъното на душата си. Простичко облечен човек — следователно интелигент — а краде! Костов не можеше да допусне такова падение. Човекът просто не е устоял на изкушението. Ама и собствениците са едни! Не си прибират вещите, ами ги оставят по улиците да изкушават обикновените граждани!
[ad id=“263680″]
Костов сложи ръка на рамото на крадеца и той стреснато се обърна.
— Засрамете се, гражданино! Излагате се за някакви лъскави дрънчупки, които дори не са дефицитни.
— А-ама н-не! Аз просто с-си ги прибирам. Т-тая кола си е моя!
Костов за миг се смути. Да обиди невинния човек. Но детективският му усет го държеше нащрек. Той се реши на рискована стъпка.
— Така ли, бе другарю! А пък аз мисля, че това е моят автомобил! Бихте ли ми казали номера му, ама без да се замисляте!
Непознатият погледна объркано, после жално, шмугна се изведнъж между автомобилите и изчезна. Костов облекчено въздъхна. Още една душа беше спасена. Не, тези немарливи собственици са истински инквизитори. Не бива да им се позволява така да изкушават xopaтa! Не бива!
И той приклекна до автомобила, с привични движения за нула време свали двете огледала и антената, пъхна ги в ръчното си куфарче при други и продължи спасителната си мисия по криминално тъмните улици между блоковете.
Г. ВЕЛЧЕВА, 1990 г.
